Стъклената менажерия

Стъклената менажерия е може би най-личната пиеса на Уилямс, защото повече от всички други се доближава до факти от собствената му младост. И понеже е камерна и много по-екзистенциална, отколкото социална, позволява да бъде пренесена в други контексти и култури. Все пак паралелът между консервативна Америка през 30-те, (когато се развива действието на пиесата) и днешен патриархален Иран не е безпочвен: и в едното, и в другото общество жената е стока, а самотната майка е обречена да си носи кръста.

Сюжетът на филма следва чинно пиесата, само имената са сменени. Фариде е отдавна зарязана от мъжа си жена на средна възраст с две вече пораснали деца, обитаващи повече вътрешния си свят, отколкото реалността. Синът Ехсан мечтае да стане писател, но му се налага да работи във фабрика, травмата от което компенсира с гледане на кино във всяка останала свободна минута. Дъщерята Ялда пък има недъг по рождение, което я прави затворена, а колекцията й от стъклени фигурки на животни е мини моделът на крехката й чуплива душа.

Тримата негласно оплакват съдбите си и живеят във взаимна емоционална зависимост, която прилича повече на затвор, отколкото на любящо семейство. Задушаващата атмосфера ще разсее приятелят на Ехсан - Реза, който ще разбие затворения кръг на семейството.

Дори и да не си чел оригиналния текст на Уилямс или пък биографията му, може да се досетиш, че зад образа на объркания Ерхан, стои самият автор. Майката е по-малко истерична, отколкото в американския вариант. Ялда, великолепно изиграна от ефирната Негар Джавахерян, е най-органична в мъката си, предизвикана по-скоро от невъзможността да пребори майчината опека, отколкото от различността си.

Стъклената менажерия намеква за неизгодната женска позиция в иранското общество - да нямаш мъж до себе си , тук е не само емоционално, но и социално бреме. Но филмът е повече за отношенията родители-деца; за това колко важно е тази връзка да бъде скъсана навреме.

с една дума
МЕНАЖЕРИЯ. Глезотия за аристократи и предшественик на днешните зоологически градини. Още от Средновековието кралските особи са се надскачали кой ще има повече пернати и мъхнати в градината си. Най-добра представа за тогавашните менажерии дава зоологическа градина на двореца Шьонбрун във Виена. Там в края на XVIII век Франц I и благоверната му Мария Тереза са устройвали имперски закуски в бароков павилион, заобиколен от клетки с екзотични животни.

Филмът е част от афиша на Sofia MENAR Film Festival.

Текст Мариана Христова