„Тар” противопоставя човека и изкуството

Лидия Тар не е съвършен човек. Не е и съвършен артист. Но чува музиката по начин, по който малко хора успяват да я чуят. Музиката ѝ говори и тя говори на езика на музиката. И за да продължи този диалог по най-гръмкия начин, задоволявайки и потребностите си на музикант, но и егото си, тя ще мине върху трупове. Буквално.

Една приятелка преди много години ми каза: „Винаги разделям човека от артиста. По този начин нямам конфликт и възприемам изкуството, изчистено от периферни шумове.” И е права. Това е нещо, което младият студент Макс в консерваторията Джулиард научава от първо лице (и, разбира се, се обижда). Като представител едновременно на расово малцинство и на милениъл поколението, той „не си пада по Бах”, защото е опресивен хетеросексуален бял мъж с 20 деца от две съпруги. И именно откритата лесбийка Тар му казва, че талантът и музиката нямат общо с ориентацията, расата и произхода на твореца, нито с креватните му занимания. Думи, които, разбира се, после се обръщат срещу нея.

Лидия Тар има всичко, което жена музикант може да иска – подчертавам „жена”, защото за дамите постиженията ѝ са по-скоро изключение. Тя е ръководила оркестрите на Ню Йорк, Чикаго и Бостън, а във филма я виждаме начело на Берлинската Филхармония и е носител на четирите най-престижни награди – Грами, Оскар, Тони и Еми. Тя не просто възпроизвежда музиката и ръководи музикантите – тя чува музиката на език, който владеят истински посветените на изкуството. Знае защо откриващият тромпет трябва да звучи далечно, сякаш публиката го чува от разстояние, преди Пета симфония на Малер да прелее в погребален марш. Чува, че кларинетът трябва да доминира над първата цигулка. И знае как да изкара от музикантите си творбата на австрийския композитор така, че да въздейства имплозивно на аудиторията.

Музикантите СИ. Тар е лидер. Тя несъзнато, но категорично поема юздите и водещата роля в живота. И в личния, и в професионалния си живот тя доминира. Партньорката ѝ в семейството Шарън е оставена да бъде водена от властната си половинка. Та дори и във филма я виждаме чак към средата – след като сме се запознали с Лидия и я опознаваме, докато тя доминира екрана. Тя е властен и целеустремен човек, около когото всеки друг е периферия. Както Шарън, както асистентката ѝ Франческа. Франческа, която я гледа с благоговение и на която Лидия оставя изпълнението на тривиални задачи като кореспонденцията ѝ он и офлайн, ангажименти с медии, адвокати, реклама и медии и срещи от личен или професионален характер. Тя просто няма време да се занимае с тях. Доминира и над емоционално прекършената Криста – персонаж, когото не виждаме във филма, но има директно влияние върху Лидия, заради влиянието, което Лидия има върху нея, като я употребява и ѝ обръща гръб.

Режисьорът Тод Фийлд, който е и автор на сценария, казва, че докато е работил върху филма, е имал само и единствено Кейт Бланшет предвид. „Ако тя не участваше във филма, филм просто нямаше да има.” И Кейт Бланшет оправдава доверието. Тя изнася цялото действие. Лидия Тар е филмът. Няма нито една сцена, в която тя не е водеща фигура. Нито една сцена, в която други герои разгръщат други сюжети. За над два часа и половина Кейт Бланшет минава през различните проявления на героинята си, докато филмът се разгръща пред и през нейния поглед. Виждаме властната, силна, целеустремена Лидия Тар. Но зад нея, благодарение на силния сценарий, отличната режисура и феноменалното превъплъщение на Кейт Бланшет, догаждаме, че пътят на Тар не е бил лек, докато стигне до могъщия човек и лидер, който ни се представя. Дали е била потискана в ранните си години? Вероятно. Дали е била малтретирана? Също вероятно. Догадки, които Тод Фийлд неусетно ни кара да правим, докато ни блъска с неподчинимия образ на Лидия Тар. Лидия Тар, която е брилянтен музикант, непоколебим лидер и истинска кучка в отношенията си с хората; която стъпва върху развалини, които сама е посяла, за да бъде там, където я водят егото и страстта ѝ – нейните слабости. Слабости, които постепенно взимат превес и я водят по спиралата към падение.

А откъде идва силата ѝ? В края на филма, както и в самото му начало, тя сама се разкрива като подвластна на силата на музиката (псевдо интервюто със самия Адам Гопник от The New Yorker). Музиката, която въздейства не само емоционално, но и физически. Тя е нейното призвание, но и нейното убежище. Затова и в самият финал, когато е в най-ниската точка на кариерата си, музиката я държи права и тя дирижира – както винаги – уверено, устремено, неподвластна на никакви периферни фактори. Кариерата ѝ се срива, но този дух, крепен от музиката и вътрешната ѝ сила, остава непобеден.

с една дума:

ПЕТА СИМФОНИЯ НА МАЛЕР

Густав Малер пише авангардна музика. И затова учудва обществото в самото начало на ХХ век със своята Пета симфония – най-конвенционалното произведение на толкова неконвенционален композитор. И все пак крие своите екстравагантности. Изненадващ идва погребалният марш в първата част и ададжетото за арфа и струнен оркестър, което контрастира на комплексността на оркестрацията в останалите части на симфонията.