Торинският кон

Бела Тар е гигантът на унгарското кино. Лентите му са пълни със свистене на вятър и меланхолия, а голямата Сюзан Зонтаг ги слага сред шедьоврите на последните двайсет години. Той пък мъдро определя философията за човешкия живот като „космически лайна", въпреки че иска да стане философ още когато е на 16. После снима 8-милиметрови любителски филми и работи като чистач в Националния дом на културата в Будапеща. Именно заради една от тези късометражки не го допускат в университет - тя е за група унгарски цигани, които се канят да емигрират в Австрия, а това не се харесва на правителството.

Аматьорските му ленти обаче правят впечатление на студио Бела Балаш и те спонсорират дебюта му през 1977-а Семейно гнездо, който завършва, когато е едва на 22. Аутсайдерът (1981) е бунт срещу тогавашното унгарско кино, „пълно с лъжи", както сам казва пред Guardian и допълва: „Аз трябваше да покажа истината. Не почуках на вратата, а я разбих с крак". За пръв път използва професионални актьори в третия си - The Prefab People, а с телевизионната адаптация на Макбет (1982) коренно променя стила си - филмът е направен само от два кадъра, като първият е дълъг 5 минути, а следващият - 67. С Алманах на падението (1984) печели награда от феста в Локарно, а през 1994-та вади своя магнум опус - Сатанинско танго, върху който работи цели седем години. Оттогава е пуснал само два пълнометражни - Веркмайстерови хармонии (2000) и Човекът от Лондон (2007), който се завъртя на София Филм Фест преди пет години.

На тазгодишния ще видим Торинският кон - последният му в пряк и в преносен смисъл, защото 57-годишният режисьор обръща гръб на снимането и отсега нататък ще се занимава с фотография, писане и рисуване. Лентата започва с разказ за Ницше, който се втурва да спасява кон, налаган от собственика си, и който след това е настанен в психиатрична клиника, където умира единайсет години по-късно, без и дума да обели. Какво е станало с коня, ние не знаем. От този момент нататък ще разбираме бавно и мъчително какво се е случило с него, а и с всички обречени коне по света. Виждаме шест дни от мъките на баща и дъщеря, потънали в бедност и мизерия, и с всеки следващ ден ни се припомня, че Господ е мъртъв, че Ницше е мъртъв, а тежките натуралистични кадри се редуват с... тежки минималистични кадри. Накрая една реплика на бащата обобщава целия човешки живот: „Трябва да се яде". И всичко потъва в мрак.

{{trailer}}

Текст Мария Македонска