Три дни в Сараево

На всички ни се е случвало светкавично dеjа vu, музикален рефрен или ароматен повей да ни запрати в мечтание по нещо толкова ефирно и смътно като закътан детски спомен. Причиняват ни го игрите на подсъзнанието, за да напомнят за същността ни отвъд баналния бит, а най-мощното им проявление е в сънищата.

Главните героини на Три дни в Сараево Маргита и Манца живеят в различни градове, но насън ги свързва трети и ги преследва до омая. Образът му обсебва не само виденията им нощем, но и мислите денем. Поради което те бият пауза на бита и се мятат на влака (съответно от София и Любляна), за се срещнат в Сараево и да разберат. Самият факт, че предприемат пътуване по следите на неуловимото, действа освобождаващо и ни настройва на метафизична вълна още в началото на филма.

После идва истинското отприщване: шляят се безгрижно, катерят баири, съзерцават от високо, играят си на крадли, напиват се в бар. На другия ден думите излизат по-лесно. И двете започнали да сънуват Сараево след като стават майки - интровертната Маргита е лаконична в споделянето, докато по-отворената Манца спокойно разказва за проблемите във връзката си. Май и двете са бленували глътка свобода от социалните роли на съпруги, майки, възрастни. И сетне пак хукват из непознатия град в търсене на познати от сънищата места. Разделят се, а камерата тръгва след Маргита - през пресните следвоенни гробища, катарзисен разговор с погребал сина си баща („След войната градът се поправи, но хората не“), дъжд, баскетболна зала, та чак до прозрението. Онова, което ги свързва и е мостът към уютно сгушените им в спомените души, съхранили детския светоглед. Може би, за да са по-поносими ежедневните тривиалности и за да е по-къс пътят към собствените им деца.

Във фабулата на Три дни в Сараево има повече емоция, отколкото рационалност и именно тя движи действието. Прецизно отмереният баланс между цветове и светлинни нюанси в кадър, между звукова фонограма и музикална рамка (градиращото Болеро на Равел, което маркира завръзката и кулминира в развръзката) сякаш цели да инжектира съответното настроение, да ни откаже да мислим, за да възприемем филма сетивно. Само че на места ритъмът е неравен, насечен и леко се разсейваме от грубичкия балкански акцент в английското произношение на актрисите. А вероятно долавяме и учестеното дишане на сценариста и режисьор Николай Тодоров, развълнуван в желанието си да улови и сподели най-съкровеното в своя първи среднометражен филм. След като тръгна по следите на мига още с прелестния късометражен Минутите след това, Ники продължава да изследва с интуитивен нюх хода на времето и спомените, които ни формират като човеци. И държи да снима киното си с аналогова камера на 35-милиметрова филмова лента - може би, защото само на нея времето е наистина запечатано. Дигиталният образ с виртуалните си байтове е също толкова неуловим.

На фона на често срещаната естетическа злободневност в българското кино, появата на поетичен, стилен и откъснат от социалната ни мизерия филм като този си е празник. Погледът навътре във време на криза е лукс, който всичко можем да си позволим, стига да имаме сетива.

с една дума
САРАЕВО. Столицата на Босна и Херцеговина, понесла през 90-те най-дългата обсада в модерната военна история. Десетилетие по-рано, между 8 и 19 февруари 1984, се провеждат първите и единствени засега Зимни олимпийски игри на Балканския полуостров, които не само отбелязват с плюсче Сараево на световната карта, но и му оставят в  наследство много хотели и олимпийски съоражения. По думите на герой от филма обаче, през войната Олимпийският стадион е превърнат в морга, а дървените седалки са използвани за ковчези.

{{trailer}}

Текст Мариана Христова