Виктория

С режисьора на Виктория (българският филм - фестивален пътешественик за 2014) сме се разминавали на улицата. Забързана, порейки вълните на вътрешните си монолози, Майя Виткова обитава свое чувствително кралство на чудесата. Поговорихме си за нейната Виктория, за свободата да правиш, това, което обичаш. Филмът артикулира съвременното българско кино на престижни международни форуми и дано това, което получава като обратна връзка с медии, кинокритика и зрители в чужбина, да бъде оценено по достойнство, когато го видим и в България.

Майя Виткова

Каква е атмосферата на Кан и с какво тя е по-различна от другите международни фестивали, които сте посетили с Виктория досега?
За мен Кан тази година беше вълшебен. Фестивалът ме срещна с много познати и ме запозна с нови хора. Изпълнена съм с положителни впечатления и емоции от тазгодишното издание. Виктория имаше успешна прожекция в рамките на Marche du Film (филмовият пазар на фестивала), бях сред 24-мата "Продуценти на ход", номинирани за престижната програма от националните си киноинституции и подбрани за участие от European Film Promotion. Там представих новия си проект Gin Air, имах много интересни и смислени контакти с колеги и с приятели. Кан беше слънчев, усмихнат, пълен с хора. Имах чудесна компания, разпределих времето си между забавления и задължения успешно и се влюбих... в Кан (казаното не измества Sundance Film Festival от фест номер едно в класацията ми).

Предстои ви ново участие на фестивал, нека да разкажем как се случи то? (става дума за феста Огледало, без да зная за другите покани - бел.авт.)
За кое ново участие става въпрос (усмивка)? Представих Виктория в състезателната програма на 40-ия Seattle International Film Festival, известен като фестивала с най-голяма публика в света (150 000 души). В Сиатъл се запознах и с една изключителна жена - програматорът на фестивала, който е селекционирал филма - Марина Аджаджа. Следващата седмица Виктория се състезава в конкурса на основния румънски фестивал - Transilvania International Film Festival. Чак след това е в Русия, на фестивала на Андрей Тарковски - Огледало (провежда се на родното място на великия Тарковски - Иваново, на север от Москва). Състезателната програма на феста в Русия е много силна и нямам търпение да видя останалите филми. В края на месеца Виктория се състезава на още едно място, което не мога да обявя заради "информационно ембарго", а след това и на още две места. Поканите за участията на филма идват сами и ни радват. Продуцентите обикновено правят фестивалните кандидатствания, но при нас е друг случаят. За Виктория се говори, слава Богу. Програматори казват за филма на други програматори, хора, чули за филма, ме срещат при пътуванията ми, така се случва, спокойно, без усилие, естествено ни канят.

Постигна ли Майя Виткова своята Виктория с филма си?
Виктория ме срещна и раздели с хора, продължава да ме среща с прекрасни нови такива и да ме разделя с други, от които не се нуждая в професионалния ми и личен живот (и те от мен, съответно). Филмът ме води на пътешествия, купува ми самолетни билети и плаща хотели, прави ми непрестанни подаръци (образно казано, фестивалите се грижат за това). И не на последно място, какво е победата, ако не е споделена - задавайки този въпрос, си представям бойно поле, осеяно с трупове, в средата на което се е изправил само един човек, победителят, облян в кръв. Не, благодаря. Заради Виктория разбрах кои са приятелите ми и го празнувам всеки ден с благодарност към Бога. За мен победата на Виктория е в самия филм, в историята, която променя героите, която дава любов и надежда за бъдещето. Всичко останало отминава като любовна мъка, бавно, но сигурно и безвъзвратно. Постигнах я, да, любовта.

Ако сега след толкова много протестни акции на гражданското ни общество за една година трябваше да разкажете от нула историята си, как щеше да изглежда тя за вашите герои? Какво биха си казали те?
Обичам България, природата й спира дъха с красотата и величието си, има интелигентни и добри хора. След всичко изброено обаче идва мръсотията, която ние всички създаваме. Мръсно ни е в душите и това не може да се промени от никоя протестна акция на гражданското общество - това е нещо, с което всеки един от нас трябва да се занимае, насаме. Мислим негативно, говорим обидно и язвително, лоши сме. Слава Богу настъпиха и положителни промени - чува се глас, гласът на същото това гражданско общество, макар че засега само се слуша, без да се чува в действителност. Героите ми, героите на Виктория биха изпаднали в моментно отчаяние, вероятно биха си казали, че всичко е било изстрадано напразно, но вярата, само вярата може да ни помогне. Да вярваме и да се чистим, тогава ще имаме и нова история.

По какъв начин ще се осъществи разпространението на филма в България? Очаквате ли с нетърпение новото издание на Златна роза?
Ще се осъществи по стандартен начин, въпреки, че Виктория е нестандартен филм. Ще поканим хората да го гледат, крадци на авторско право ще го снимат с телефоните си и ще го качат по торентите, аз ще съдя отговорните, по форумите ще пишат хейтъри, но една прекрасна, будна, чувствителна публика ще види филма и ще разкаже на приятелите си. Те ще го видят, и ще кажат на своите приятели, така ще стане, живот и здраве. Двата ни късометражни филма бяха в селекцията на предишни издания на Златна роза, но нищо не произтече от това. Разбрах, че тази година фестивалът ще има международно жури, което ме обнадежди. Любопитна съм как ще се случи и ще протече. Любопитно ще ми е да прекарам време с колегите си някъде далече, в детронираната от Бургас морска столица, в неформална среда, да ги чуя какво казват извън медиите, любопитни са ми, искам да им видя филмите. Но само времето ще покаже.

Как се чувства днес Майя, която обиколи света с Виктория: удовлетворена, събрала впечатления за нов филм или сигурна в смисъла да се прави кино в България?
Все още не съм обиколила света, но се чувствам на прага на дълбока вътрешна промяна. Виктория е като дете - докато е още малко и беззащитно, родителите му се грижат за него, след това, когато порасне и си стъпи на краката, то започва да се грижи за родителите си. Чувствам се обгрижена от филма. Това, че вълнува хората ме трогва, въпросите и емоциите им са ми награда, прегръдките на непознати са разтърсващи, внезапната близост, която този филм създава е обнадеждаваща. Не разсъждавам над смисъла да се прави кино в България, а навсякъде - дълбоко убедена съм в това да се правят филми, защото те имат силата да помагат, да променят човешки съдби. Чувствам се влюбена, но без оглупяването, ослепяването и измислянето на другия, а със зряло, човешко, истинско чувство, и готова за нов филм.

Какви са според вас проблемите на родното кино: икономически, естетически?
Комплексни са, но не икономическите са от най-голямо значение. Ако трябва да обобщя, сякаш го правя единствено пред себе си - филмите, които не се получават страдат от това, че започват като стандартни идеи, превръщат се в безинтересни сценарии и впоследствие имат безстрастен режисьорски прочит, а цялото, резултатът е допълнително съсипан заради липса на креативни продуценти. Не парите са проблем, ние хората сме. Но на мен ми омръзна да мрънкаме и уж да търсим причините - само правенето на повече филми може да разреши този проблем, повече филми от повече млади хора и положителните резултати няма да закъснеят. Не може едни-два филма да представят киното ни пред света всяка година, трябва да са поне 10-12.

Вашите любими български режисьори?
Едуард Захариев, Методи Андонов, Рангел Вълчанов, Иван Черкелов, два от филмите на Георги Дюлгеров...

Филмът е част от фестивала So Independent 2014.

{{trailer}}

Текст Елица Матеева / Снимки от филма Димитър Варийски