Воевода

Имало едно време... всъщност, наистина имало едно време период от историята ни, в който сме били част от Османската империя. И по някаква причина, когато се правят исторически филми, кинаджиите най-често се обръщат именно в тази посока. Къде успешно, къде трагично (Дяконе, Дяконеее...). Но пък от мачизъм ли, от вроденото ни генетично патриархално съзнание, някак пропускахме факта, че освен люти войводи, храбри легионери и горди революционери, в историята ни има и немалко жени, които са развявали байряка и са бродели из горите в борбата за свобода.

Тук пък идва първата голяма българска кинопродукция за жена-герой, при това историческа личност. Воевода на Зорница София Попганчева е филм, който също си е изстрадал своето. Няколко пъти режисьорът Зорница кандидатства с проекта си за финансиране, преди най-накрая да получи зелена светлина. А след продължителен кастинг, решава, че няма какво да се чуди, ами директно влиза в цървулите на храбрата Румена и поема главната роля. И то доста силно, смеем да твърдим.

Някъде в първата половина на XIX век в Гюешево се ражда малката Румена, отгледана само от баща си - бивш четник на Ильо Войвода. Детето (Ники Амрита Георгиева в ролята) расте диво и буйно, привързано към баща си и с явен афинитет към ръкопашни схватки с козарчетата от околните села, стрелбата с пушка и пищов и мятане на нож. Логично или не, тази нейна пламенност грабва акъла на турския бей Амитаа (силно влизане от Горан Гънчев) и той я отвлича. Пак турски големец пък помага за освобождаването й, но за да не бере повече ядове, баща й я задомява. Години по-късно (вече на екран виждаме Зорница София) Румена е омъжена, има дете и съпруг, който постоянно е на гурбет. И след опит да бъде изнасилена, докато е сама, тя очиства турчина и за да не я попадне пред турските власти, хваща гората.

Тук съдбата я среща с другарчето й от детинство - ковачът Стоян (известно ни е от Димитър Талев, че повечето български селяци преди Освобождението се казват така), както и с пръснати хайдути, които след борба с един от тях и дегизирана като момък, юначната Румена превръща в своя чета. Оттук насетне е... Воевода.

Филмът на Зорница София има както силните, така и слабите си страни. Твърде много е спестено откъм действие, сюжетно заплитане и образно извайване на героите. За сметка на това пък, никой от тях не стои пусто и плоско в ролята си. Много от горските и планинските кадри са наистина красиви, а музиката на Кайно Йесно Слонце е вълшебна, както много добре знаем. Историята е последователна и увлекателна, няма излишен героизъм и хиперболи, а Румена я виждаме такава, каквато е разказана от нейни съвременници и описана от Николай Хайтов един век по-късно. Не красива, но със силно присъствие и видиш ли я, трудно я забравяш. Буйна, дива, решителна. Любовната нишка също е леко дивашка, груба, каквато и очакваме да бъде селската любов преди 200 години. Може би моментите със стоп кадър и пуснат по един цитат от легендите бяха една идея по-нелепи. Както и невинаги успешния архаичен български, който актьорите се налагаше да премятат като камъни в устите си. Но това са бели кахъри и седмица по-късно, с удоволствие се сещаме за филма.

с една дума
ВОЕВОДА. Ангелина, Богдана, Бойка, Бойна, Боряна, Боянка, Буйна, Вида, Гена, Гроздана, Гуга, Деяна, Димка, Добра, Донка, Драганка, Еленка, Ирина, Кера, Лиляна, Магда, Маламка, Манда, Мара, Марга, Марийка, Мария, Недка, Пена, Пенка, Петра, Рада, Райка, Ралица, Ружа, Румена, Румяна, Русанка, Руска, Сирма, Смиляна, Стойна, Стоянка, Тина, Тодорка, Цвета, Яна, Янка... Не, това не са всички известни войводи и хайдути-жени. Нито филмът гони краен феминизъм. Но нека си дадем сметка, че не само юнаци са бранели идеята за чест и свобода. Много юначни жени също са проливали кръв - и своя, и потисническа за родината си. А тук е една от най-силните страни на филма Воевода.

 {{trailer}}

Текст Ивайло Александров