Първа част
Всички щастливи семейства си приличат, всяко нещастно
семейство е нещастно по своему.
В къщата на Облонски всичко се обърка. Жената бе научила, че
мъжът й има връзки с гувернантката французойка, която беше по-рано при тях, и
заяви на мъжа си, че не може да живее в една къща с него. Това положение
продължаваше вече три дни и измъчваше както самите съпрузи, така и всички
членове на семейството, и слугите. Всички членове на семейството и слугите
чувствуваха, че няма смисъл от тяхното съжителство и че във всеки хан случайно
срещналите се хора са повече свързани помежду си, отколкото те, членовете на
семейството и слугите на Облонски. Жената не излизаше от стаите си, мъжа трети
ден го нямаше в къщи. Децата тичаха из цялата къща като подплашени;
англичанката се скара с икономката и писа до една своя приятелка, молейки я да
й намери ново място; готвачът си отиде още вчера, по време на обеда; готвачката
на слугите и кочияшът поискаха да им уредят сметката.
На третия ден след скарването княз Степан Аркадич Облонски -
Стива, както го наричаха в обществото - в обикновения час, сиреч в осем часа
сутринта, се събуди не в спалнята на жена си, а на сахтиянения диван в своя
кабинет. Той обърна пълното си, охранено тяло върху пружините на дивана, сякаш
искаше да заспи пак за дълго, силно прегърна възглавницата от другата страна и
притисна бузата си върху нея; но изведнъж скочи, седна на дивана и отвори очи.
***
Втора част
Степан Аркадич беше човек правдив към себе си. Той не можеше
да се мами и да се уверява, че се разкайва за постъпката си. Не можеше да се
разкайва сега за онова, за което се разкайваше преди около шест години, когато
за първи път изневери на жена си. Не можеше да се разкайва, че той, тридесет и
четири годишен, красив, влюбчив човек, не е влюбен в жена си, майка на пет живи
и две умрели деца, която е само една година по-млада от него. Разкайваше се
само за това, че не е могъл по-добре да го скрие от нея. Но той чувствуваше
цялата тежест на своето положение и съжаляваше жена си, децата и себе си. Може
би щеше да успее да скрие по-добре греховете си, ако очакваше, че това известие
ще й подействува така. Той никога не бе обмислял ясно тоя въпрос, но смътно му
се струваше, че жена му отдавна се досеща, че й изневерява, и гледа през пръсти
на това. Струваше му се дори, че тя, изтощена, състарена, вече некрасива жена и
с нищо неотличаваща се, обикновена, само добра майка на семейството, от чувство
на справедливост трябва да бъде снизходителна. А излезе съвсем обратно.
„Ах, ужасно! Ай, ай, ай! Ужасно! - повтаряше си Степан
Аркадич и не можеше нищо да измисли. - И колко хубаво беше всичко преди това,
колко добре си живеехме! Тя бе доволна, щастлива с децата, аз не й пречех в
нищо, оставях я да се занимава с децата, с домакинството, както си иска.
Наистина не е добре, че тя беше гувернантка в къщата ни. Не е добре! Има нещо
тривиално, долно в това да задиряш гувернантката си. Но каква гувернантка пък!
(Той живо си спомни черните дяволити очи на мадмоазел Роланд и усмивката й.) Та
нали, докато тя беше в къщата ни, аз не си позволявах нищо! И най-лошото е, че
тя вече... Как можа всичко това да стане сякаш нарочно! Ай, ай, ай! Но какво,
какво да се прави?"
Отговор нямаше, освен оня общ отговор, който животът дава на
всички най-сложни и неразрешими въпроси. Тоя отговор е: трябва да се живее с
нуждите на деня-, сиреч да се забрави. Но той не можеше вече да се забрави със
сън, поне докато дойде нощта, не може вече да се върне към оная музика, която
пееха шишенцата жени; и тъй, трябва да се забрави със съня на живота.
„Ще видим какво ще излезе" - каза си Степан Аркадич, стана,
облече сивия халат със синя копринена подплата, преметна пискюлите на възел и
като пое достатъчно въздух в широкия си гръден кош, с обикновената бодра крачка
на възкривите си крака, които толкова леко носеха пълното му тяло, пристъпи до
прозореца, вдигна пердето и силно позвъни. При позвъняването веднага влезе
старият му приятел, камериерът Матвей, който носеше дрехите, обущата и една
телеграма. След Матвей влезе и бръснарят с принадлежности за бръснене.
Издава Народна култура, София, 1978
Превод от руски: Георги Жечев
Фотография Васил Танев
Коментари