На терасата на Кафе
д`Екмюл-Ноазю
няколко араби седяха и пиеха минерална
вода. Единствено фесовете им в различни
отенъци на червеното ги отличаваха от
останалите жители на пристанището.
Европейските им дрехи бяха похабени и
сиви. Би било трудно да се определи каква
е била първоначалната им кройка.
Полуголите ваксаджийчета клечаха до
сандъчетата си, забили погледи в паважа,
без сила да отпъдят мухите, които пълзяха
по лицата им. В кафенето въздухът беше
по-прохладен, но неподвижен и миришеше
на вкиснало вино и урина.
На масата в
най-тъмния ъгъл седяха трима американци:
двама млади мъже и една жена. Те разговаряха
тихо, като хора, които имат пред себе си
безкрайно много време за всичко. Единият
от мъжете, тънкият, с леко кисела смутена
физиономия, прибираше някакви големи
многоцветни карти, които малко преди
това бе разгънал върху масата. Съпругата
му наблюдаваше педантичните му движения
развеселена и раздразнена. Картите я
отегчаваха, а той винаги гледаше в тях. Дори през кратките периоди, когато
живееха на едно място, а това се бе
случвало доста рядко, откакто се ожениха
преди дванайсет години, достатъчно му
беше да види карта, за да започне страстно
да я изучава и впоследствие почти
неизменно да започне да планира ново,
невъзможно пътуване, което в крайна
сметка често ставаше реалност.
Не се смяташе за турист. Той беше пътешественик. В известна степен разликата е във времето, обясняваше мъжът. Докато туристът обикновено бърза към дома след няколко седмици или месеци, то пътешественикът, тъй като не принадлежи на едно място повече, отколкото на следващото, се придвижва бавно, в продължение на години, от една част на света до друга. И наистина за него би било трудно да определи на кое от множеството места, където бе живял, се бе чувствал най у дома си. Преди войната това бяха Европа и Близкият изток, по време на войната - Антилските острови и Южна Америка. И съпругата му неизменно го бе придружавала, без да повтаря оплакванията си прекалено често или горчиво.
***
Вървеше по
улиците, като несъзнателно търсеше
по-тъмните, доволен, че е сам и че усеща
върху лицето си нощният въздух. Улиците
бяха пълни с хора. Те го бутаха, докато
се разминаваха, зяпаха от порти и
прозорци, открито си разменяха забележки
по негов адрес - дали със симпатия или
не, беше трудно да се разбере по лицата
им, - а понякога спираха, за да го разгледат.
„Доколко
приятелски са настроени? Лицата им са
маски. Всички изглеждат така, сякаш са
на хиляда години. Малкото енергия, която
притежават, е само сляпото, общо желание
да живеят, защото никой от тях не се
храни достатъчно, за да има своя собствена
воля. Какво ли си мислят за мен? Сигурно
нищо. Би ли ми помогнал някой от тях, ако
ми се случи нещо неприятно? Или ще лежа
тук на улицата, докато полицията ме
намери? Какво би ги накарало да ми
помогнат? На тях не им останала религия.
Мюсюлмани ли са или християни? Не знаят.
Знаят какво са парите и когато ги имат,
единственото им желание е да ядат. Сямо
че какво лошо има в това? Защо изпитвам
такива чувства към тях? От вина, понеже
съм сит и здрав? Но страданието е разделено
поравно между всички хора; всеки трябва
да понесе еднакво количество..."
Със сърцето
си той чувстваше, че тази мисъл не е
вярна, но в момента му бе необходимо да
повярва в нея: не винаги е лесно да
понесеш погледите на гладни хора. А като
разсъждаваше по този начин, той можеше
спокойно да се разхожда по улиците. Все
едно, че или той, или хората не съществуваха.
И двете предположения бяха възможни.
Следобед
испанската прислужница в хотела му бе
казала:
- La
vida es pena.*
- Разбира се -
й бе отговорил той, почувствал веднага,
че не е искрен, и се бе запитал дали поне
един американец може да приеме за вярно
такова определение за живота, което го
прави синоним на страданието. Но тогава
бе разбрал чувствата й, защото тя бе
стара, изтощена, съвсем обикновена жена.
Дълги години суеверно бе мислил, че в
разсъжденията на работническото съсловие
може да се открие вярната представа за
света. И даже след като ясно съзря, че
правилата в тяхното мислене и език са
също толкова строги и ограничаващи, и
по тази причина също толкова отдалечени
от точното изразяване на истината,
колкото и тези на другите класи, той
често се улавяше да седи в очакване с
абсурдното убеждение, че все пак от
устата им ще излязат бисери на мъдростта.
Докато вървеше,
той усети, че прави с десния си показалец
непрекъснати, повтарящи се движения,
наподобяващи осморка, и осъзна, че е
нервен. Въздъхна и си наложи да престане.
*Животът
е мъка (исп.)
Издава Парадокс, София, 1993; превод Димитър Коцев-Шошо
От корицата
Съпрузите
Пол и Джейн Боулс са своего рода преиздание
на съпрузите Скот и Зелда Фицджералд,
налагайки се като звено между „изгубеното"
поколение и „бийт поколението".
Стампа,
Торино
Творбата е
средище на много митове от следвоенните
години: пътешествието, дъхът на тропика,
бягството, наркотиците, свободната
любов, отхвърлянето на времето. Тук са
бийт поколението и екзистенциализмът,
снобизмът и радикалният шик захлас по
третия свят. Кой не е мечтал да прекара
поне една нощ в бар Риц в Казабланка!
Панорама,
Милано
С появата си Чай в пустинята,
новият филм на Бернардо Бертолучи,
предизвика истинска взривна вълна...
Създаден по романа на Под небесния
подслон на американския музикант и
писател Пол Боулс, избрал преди повече
от половин век Танжер за свой дом, филмът
е рожба на екип-съзвездие, плод на
изумителната камера на Виторио Стораро,
великолепната игра на Джон Малкович и
Дебра Уингър, разтърсващата музика на
Рюичи Сакамото...
Епока,
Милано
Фотография Васил Танев
Коментари