Домът на Мис Перигрин за чудати деца

Когато страхотна идея бива осакатена от посредствен писател

Оформлението на Домът на Мис Перигрин за чудати деца е толкова пипнато, че веднага хваща окото. Особено ако си фен на мистерии, обичаш да се ровиш в скритите образи на стари фотографии и очакваш от книга с такива да те заведе на пътешествие с щипка свръхестествени явления за разкош и подчертаване на мистиката. Тогава неминуемо посягаш към книгата, прочиташ резюмето и ако имаш интернет на телефона, проверяваш какво пише за нея в мрежата. Оказва се, че е бестселър от 2011 в жанра young adult (едно време му викахме романи за юноши). Тогава светва лампичка - има шанс романът да е неустоимо-увлекателен. Или да е пълна глупост. И няколко месеца се чудиш дали ти се рискуват 20-те кинта, когато изведнъж го получаваш като подарък. Тогава виждаш, че си прав и за двете предположения - както често се случва, истината е някъде по средата.

Книгата се ражда от хобито на Рансъм Ригс да събира стари фотографии, запечатали ежедневни ситуации и портрети - без да са известни авторите или хората на снимките. Писателят първоначално възнамерява да издаде албум, в който са поместени образците от колекцията му, но редактор в издателството му препоръчва да съшие купчината снимки с нишката на увлекателна история, която да превърне в роман. Речено-сторено - след няколко месеца на задълбочено разглеждане на снимките, писателят създава Домът на Мис Перигрин за чудати деца, като за основа подбира от колекцията си странни фотографии, на които уж са запечатани паранормални явления. От левитиращо дете (чудесна корица, наистина), през невидимо момче, до самотно момиче пред езеро, в което има отражение на две момичета - все чудатости, които навремето са впечатлявали или стряскали хората, пред които са били показвани.

В романа на Рансъм, 16-годишният Джейкъб вижда фотографиите от дядо си, който разказва истории за тези деца, сред които, както старецът твърди, самият той е живял в годините на Втората световна война. Всички заедно са били приютени в голям пансион за деца със свръхестествени способности, управляван от митичната Мис Перигрин - някъде на остров в Уелс. Там те са намерили убежище не само от войната, но и от странни чудовища, които търсели начин да се докопат до тях. Увлечен като дете, порасналият Джейкъб вече не взима разказите на дядо си насериозно, до момента, в който старецът е убит при мистериозни обстоятелства. За да се отърси от стреса и по препоръка на психиатъра си, Джейкъб заедно с баща му отиват на въпросния малък и почти откъснат от цивилизацията остров. И докато баща му - любител орнитолог, изследва различните видове птици там, младежът открива опустошената и отдавна изоставена стара къща. А в нея, оказва се, живее тайна, видима само за шепа хора. Всъщност, деца с изумителни способности. Къщата се намира в примка на времето, в която Джейкъб влиза и се среща с Мис Перигрин и всички деца, които познава от снимките на дядо си. В съвремието домът е разрушен от бомбардировки преди повече от 60 години. Но в примката той е красивото жилище на чудатите деца, а датата винаги е 3 септември 1940. А, да, оказва се, че и чудовищата са истински и се наричат „гладните", като целта им е да погълнат всяко чудато дете, защото кръвта им ги прави по-силни. И са надушили как да стигнат до тях.

Рансъм Ригс

Звучи супер, нали? И би било, ако Рансъм Ригс имаше нужния талант, за да изгради света на сюжета си, да създаде атмосфера и да нарисува образите на героите си. Само че в този случай имаме постно написана история, разхвърляна около снимките от колекцията на писателя. Липсват умели описания, които да ни разходят из местата на разказа. Вместо герои, с които се идентифицираме и които опознаваме с повествованието, имаме шепа действащи лица, описани по снимка, която стои на едната страница на книгата, докато на съседната, Ригс прави описание по портрета. На моменти е толкова дразнещо, че ти се иска, като имаш дадената посока, сам да си нарисуваш персонажа. Събитията се случват последователно, но липсва плавност, диалозите често са изстискани насила, а атмосфера просто няма. Опитите да се вкара съвременен жаргон пък се оказват крайно нелепи. А невдъхновеният превод тотално гилотинира възможностите Домът на Мис Перигрин за чудати деца да бъде увлекателно четиво. Подборът на думите е често неудачен, а някои идиоми е крайно непохдодящо да се превеждат дословно. Че кой нормален човек би използвал израза: „Може да не е най-острото длето на дърводелския тезгях..." вместо далеч по-краткото и ясно „Може да не блести с остър ум..."? Тези белези на превода не помагат на романа да се чете по-лесно, а напротив - правят го по-тромав и досаден. И все пак историята е достатъчно интересна, за да преглътнем огромните пропасти на целостта на романа. Интересна дотам, че бихме разлистили и втората книга, че и третата... ако не се налага да плащаме за тях.

Усещането от Домът на Мис Перигрин за чудати деца е за прекрасен сюжет, нахвърлян обаче с липса на дълбочина от автор без особен литературен талант и не на последно място, стигнал до теб със слаб превод. През цялото време, докато четеш, си мислиш колко добре би било някой да поеме историята и да я превърне във филм. Тогава отваряш Wikipedia и разбираш, че филмът всъщност вече се снима. От Тим Бъртън. И се връщаш към началните размисли - това е колкото добра, толкова и лоша новина, имайки предвид меко казано компромисните му последни филми. И все пак ще го гледаме, нали?

Авторът! Авторът!
Рансъм Ригс е писател, блогър, режисьор на късометражни филми и автор на трите романа от серията за Мис Перигрин и чудатите деца. Освен това има публикувана книга с фотографски портрети от неизвестни автори и е написал Наръчникът на Шерлок Холмс, който допълва историята на двата филма на Гай Ричи. И горе-долу това е, каквото може да се каже за него и има някакво значение.

Нещо подобно
Честно казано, не бяхме чели роман по картинки преди. Иначе като история с мистика (говорим за сюжетната линия, не за литературните качества), Домът на Мис Перигрин за чудати деца може лесно да застане до City of Ember (тук го знаем като Тайната на скрития град и то само като филм) и останалите три романа на Жан Дюпро, които обаче изпъкват с великолепната си атмосфера и дълбочина на разказа. Или някои от по-наивните, но все така красиви романи за по-млади читатели от Нийл Геймън. Нали ти казахме - язък за хубавата история!

Текст и фотография Ивайло Александров