Способен ученик
Къщата миришеше на застояло и леко прокиснало. Така миришеше
у тях сутрин след гости, преди още майка му да успее да проветри. Но тази
миризма беше по-лоша, просмукана в предметите, тя обхващаше всичко. В нея се
смесваха дъх на напитки, сладкиши, стари дрехи и някакъв остър мирис на
лекарство, нещо като Викс или Ментолатум. В коридора беше тъмно. Дюсандър
стоеше съвсем наблизо с глава, свита в яката на дрехата му, също като лешояд,
който изчаква някое ранено животно да издъхне. В този миг, въпреки силното си и
добре развито тяло, Тод видя пред себе си човека в черна есесовска униформа,
видя го много по-ясно, отколкото на улицата. Усети как страхът го бодна и
плъзна по корема му. Слаб страх, уточни той по-късно.
- Трябва да ви кажа, че ако стане нещо с мен... - започна той,
докато Дюсандър се потътри покрай него в дневната, а чехлите му казаха
„фиш-фиш" по пода. Той протегна презрително ръка на Тод и Тод усети как
горещата кръв нахлу в гърлото и бузите му.
Тод го последва и усмивката му за първи път поизбледня. Не
си представяше срещата така. Но той щеше да действа, нещата щяха да се изяснят.
Разбира се, че ще се изяснят. Нещата винаги се изясняват. Когато влезе в
дневната, той пак се усмихна.
Очакваше го ново разочарование, и то какво, но то беше от
онези, за които трябваше да е готов. Тук нямаше живописен портрет на Хитлер с
увиснал перчем и поглед, който те дебне. Никакви медали в кутии, никакви
церемониални мечове по стената, никакви пистолети „Люгер" и „Валтер ППК" над
камината. Всъщност камина нямаше. Разбира се, рече си Тод, тоя тип трябва да е
луд да закачи нещо такова, което всеки може да види. И все пак, трудно му беше
да избие от главата си всичко, което беше видял във филмите и по телевизията.
Така изглеждаше дневната на всеки стар човек, който живееше сам с една малка
пенсия. Имаше имитация на огнище, означена с имитация на тухли. Чернобял
телевизор „Моторола" беше монтиран на стойка; краищата на рамената на стайната
антена бяха увити в алуминиево фолио за по добро приемане на сигнала. Подът
беше застлан със сив килим, малко поизлинял на места. На полицата до креслото
имаше броеве на „Нейшънъл Джиографик", „Рийдьрс Дайджест" и лосанджелиския
„Таймс". Вместо Хитлер или церемониален меч на стената висеше в рамка документ
за поданство и снимка на жена в чудновата шапка. По-късно Дюсандър му каза, че
този вид шапка се нарича камбала, те са били на мода през двайсетте и трийсетте
години.
- Жена ми - произнесе сантиментално Дюсандър. - Почина през
1955 година от заболяване на белите дробове. По това време работех в моторните
заводи на Меншлер в Есен. Бях сломен.
Тод продължи да се усмихва. Пресече стаята уж да види
по-добре жената на снимката. Вместо да гледа към снимката, той пипна абажура на
малката настолна лампа.
- Стига! - изрева остро Дюсандър. Тод подскочи леко.
- Така е добре - искрено каза той. - Истинска заповед. Илзе
Кох имаше абажури от човешка кожа, нали? Тя имаше оня номер с малките стъклени
тръби.
- Не зная за какво говориш - произнесе Дюсандър. Посегна към
пакет „Куул" без филтър, оставени върху телевизора. Предложи на Тод. - Цигара? -
попита той и се ухили. Усмивката му беше гадна:
- Не. Те причиняват рак на белите дробове. Татко пушеше, но
ги отказа. Премина към непушачите.
- Така ли? - Дюсандър извади клечка от джоба на хавлията си
и я драсна небрежно върху пластмасовата кутия на „Моторолата". И като запали,
рече: - Можеш ли да ми посочиш поне една причина да не извикам полицията и да
не кажа за чудовищните обвинения, които току-що изрече? Една причина? Говори
бързо, момче. Телефонът е в коридора. Мисля, че баща ти ще те натупа. Цяла
седмица ще вечеряш на възглавница, а?
- Родителите ми не вярват, че боят помага. Телесните
наказания пораждат повече проблеми, отколкото лекуват.
Очите на Тод внезапно блеснаха. - Да сте били някои от тях?
Например жени? Да сте ги събличали и... - Дюсандър тръгна към телефона с
приглушен стон. Тод рече студено: - По-добре не звънете.
Дюсандър се обърна. С равен глас, едва нарушен от липсата на
изкуствени зъби в устата му, гой произнесе:
- Казах ти веднъж завинаги, момче. Моето име е Артур Денкер.
То никога не е било друго, даже не е американизирано. Наистина съм наречен
Артур от баща ми, който много се възхищаваше от разказите на Артър Конан Дойл.
То никога не е било нито Ду-Зандър, нито Химлер, нито Дядо Коледа. През войната
бях лейтенант от запаса. Никога не съм членувал в нацистката партия. Участвах
три седмици в битката за Берлин. Признавам, че в началото на трийсетте, когато
се ожених за първи път, поддържах Хитлер. Той сложи край на депресията и
възвърна част от гордостта, която изгубихме с подписването на отвратителния и
нечестен Версайски договор. Предполагам, че съм го поддържал, защото получих
работа и отново имаше тютюн, не трябваше да ровя из канавките, когато ми се
пушеше. Мислех го за велик човек в началото на трийсетте. Може и да е бил велик
по свой собствен начин. Но в края той беше луд, управляваше несъществуващи
армии по каприза на астролозите. Той и на Блонди, кучето си, даде отрова. Луд
човек. Накрая те всички полудяха и пееха песента „Хорст Весел", когато даваха
отрова на децата си. На 2 май 1945 година моят полк се предаде на американците.
Спомням си, че наемният войник Хакермайер ми даде парче шоколад. Разплаках се.
Нямаше смисъл да продължаваме битката. Войната свърши, а в действителност беше
свършила още през февруари. Върнаха ме в Есен и се отнасяха към мен много
добре. Слушахме Нюрнбергския процес по радиото и, когато Гьоринг се самоуби,
смених четиринайсет цигари за половин бутилка шнапс и се напих. Когато ме освободиха,
започнах да монтирам колела на колите в Моторните заводи в Есен и работих до
1963 година, когато се пенсионирах. По-късно емигрирах в Съединените Щати. Цял
живот съм искал да дойда тук. През 1967 година получих поданство. Аз съм
американец. Гласувам. Няма Буенос Айрес. Няма търговия с наркотици. Няма
Берлин. Нито Куба. - Той произнесе „Куу-ба". - А сега, ако не си отидеш, ще се
обадя по телефона.
Той видя, че Тод няма намерение да си върви. Отиде в коридора
и вдигна слушалката. Тод си стоеше в дневната до масата с малката лампа върху
нея.
Дюсандър започна да набира. Тод го наблюдаваше и сърцето му
биеше все по-ускорено, докато забарабани в гърдите му. След четвъртата цифра
Дюсандър се обърна и го погледна. Раменете му се отпуснаха. Той остави слушалката.
- Момче - въздъхна той. - Момче.
Тод се усмихна по-широко, но съвсем скромно.
- Как разбра?
Издава Плеяда 7, 1993
Фотография Васил Танев
Коментари