Уви, това е тъжната истина. 40-ата книга от Света на Диска е и последната, която Тери Пратчет издава приживе. И е най-трудната за четене. Не, не защото е сложна, прекалено описателна или пълна с безчет препратки и бележки под линия. Нито пък се дължи на невдъхновен превод този път. Нищо подобно. Пратчет пише книгата, диктувайки на асистента си Роб Уилкинс и в нея някак нищо не е на място и както сме свикнали от острото, но шарено и хитроумно писане на автора.
Тери Пратчет получи лек удар през 2007, а по-късно беше диагностициран и с начална форма на Алцхаймер. Тогава той съобщи, че усеща, че има време за още поне няколко книги, преди да си тръгне. За съжаление в Под пáра, дали защото съзнавайки, че времето му изтича или като пряко следствие от заболяването, Пратчет основно държи наставнически тон, а всичките му, наистина всичките му герои, са положителни характери. Лорд Ветинари вече не е мрачният, но необходим тиранин в сянка, а е умел дипломат, който крие благосклонност зад каменното си лице. Бизнесмените (и някогашни мошеници) Хари Кинг и Мокр фон Ментебрад правят всичко по силите си, за да подпомогнат прогреса, да бъдат в услуга на обществото. Всеки от познатите ни отпреди персонажи сякаш е станал по-добър човек/трол/гном/джудже... Единствените лоши са граговете - екстремистка клика на джуджешките кланове, които се борят за запазване на традиционното “джуджество” според старите вярвания и порядки. Те са терористи, бутат сигнални кули, правят атентати срещу политически лидери и изобщо са толкова прозрачна, дори тромава алюзия с радикалния ислям днес, че чак дразни.
Младият Чеп Щолен е талантлив инженер по рождение. И прогресът на парните машини намира път в Света на Диска през него. Идеята му за железопътен транспорт е приета въодушевено от видните бизнесмени на Анкх-Морпорк Мокр фон Ментебрад и Хари Кинг и с покровителството на Патриция на града - Лорд Ветинари, Светът на Диска се сдобива с първата си Железница (почти въодушевено съоръжение). Препятствията по пътя на физически-георграфското й полагане вървят паралелно с морално-общественото й налагане. Което би могло да бъде интересна сюжетна линия, даваща малко повече дълбочина на романа, но всъщност става досадна след всяка страница, като Пратчет само драска с нокът по иначе благодатната история, без да успее да ни даде кука, за която да се хванем, стъпало, на което да стъпим, четейки книгата. Излишният позитивизъм в изграждането на образите почти ги слива и обезличава, като реално нямаме някой, близък до нас, с когото да се асоциираме, макар и явното възлагане на основната роля на Мокр. Нито пък имаме ясно изградени злодейски характеристики. Блудкави лица и персони се премятат почти без цел и посока в излишно разтегната историята, която тръгва отнякъде, без да стига до никъде и днес - около месец, след като затворих задната корица, ми беше трудно да се сетя какъв точно беше финалът на Под пáра. И защо.
Авторът! Авторът!
За Тери Пратчет сме писали и ще пишем винаги с любов и възхищение. Роден, живял, писал и умрял - не това е важното. А наследството. Всеки миг на емоция - смях и веселие, тъга и трепет. И много, много моменти на загърбване на реалността, като й намятаме пъстрия плащ на приказната пародия. В това Пратчет беше и ще остане сред най-големите.
Нещо подобно
За щастие, всичко останало на Тери Пратчет е не просто подобно, но и много по-добро от Под пáра. Всъщност, нека обърнем картинката и да кажем, че Под пáра просто е подобна на книгите на Пратчет, без да е на тяхното ниво. А добрата новина в случая е, че наистина последната му книга, издадената посмъртно The Shepherd’s Crown, е много, много хубава. И за нея ще ти разкажем съвсем скоро.
Текст и снимки Ивайло Александров
Коментари