В Трентън ненадейно се качи една мадама и седна до мене. Всъщност целият вагон беше празен, защото беше доста късно, но тя седна до мене вместо на празната седалка, защото носеше голям куфар, а аз седях с лице по посока на движението. Тя завря куфара точно посред пътеката, където и кондукторът, и всеки можеше да се препъне. Беше закичена с орхидеи, сякаш се връщаше от голям прием или нещо такова. Предполагам да имаше четиридесет или четиридесет и пет години, но изглеждаше много добре. Много си падам по жени. Истина. Не че съм прекалено сексуален тип или нещо подобно - макар и да съм си доста сексуален. Но ей тъй просто ги харесвам. Все си оставят идиотските куфари насред пътеката. И както си седяхме, тя изведнъж ме попита:
- Извинете, но този етикет не е ли от училището Пенси? -
Гледаше към куфарите ми горе на багажника.
- Да - отвърнах аз. Права беше. Наистина на един от куфарите
ми имаше етикет от Пенси. Мръсна работа!
- О, вие в Пенси ли учите? - каза тя. Имаше приятен глас. От
тези, дето звучат приятно по телефон. Трябваше да си носи телефон, където ходи.
- Да - казах аз.
- О, чудесно! Може би познавате сина ми тогава - Ърнест
Мороу? Той учи в Пенси.
- Да. В един клас сме.
Синът й несъмнено беше най-големият копелдак, който някога е
учил в Пенси, откакто съществува това мръсно училище. Винаги се шляеше из
коридора, след като си е взел душа, и удряше момчетата по задниците с мокрия
пешкир. Ей такова момче беше.
- О, колко приятно! - каза ми дамата. Но не надуто. Много
беше симпатична. - Трябва да кажа на Ърнест, че сме се запознали - добави тя. -
Може ли да попитам за името ви, моето момче?
- Рудолф Шмид - излъгах аз. Не ми се искаше да й разказвам
цялата си биография. Рудолф Шмид се казваше разсилният в нашето крило.
- Харесвате ли Пенси? - попита тя.
- Пенси ли? Ами, не е много лошо. Не че е рай или нещо
подобно, но не е по-лошо от повечето училища. Някои от учителите са доста
съвестни.
- Ърнест просто обожава Пенси.
- Известно ми е - казах аз. После започнах да й правя малко
вятър. - Той много лесно се приспособява към нещата. Наистина. Искам да кажа,
бива го да се приспособява.
- Така ли мислите? - попита тя. По гласа й личеше, че е
страшно заинтригувана.
- Ърнест ли? Разбира се - казах аз.
Наблюдавах я, като си сваляше ръкавиците. Беше червива с
пръстени.
- Току-що си счупих един нокът на излизане от таксито - каза
тя. Погледна ме и някак се усмихна. Страшно хубава усмивка имаше. Честна дума. Повечето
хора почти нямат усмивка, или пък имат грозна усмивка. - Ние с баща му понякога
се безпокоим за него - каза тя. - Понякога се боим, че не е много общителен.
- Какво искате да кажете?
- Ами много чувствително момче е. Всъщност никога не е
дружил с други момчета. Може би гледа малко по-сериозно на нещата, отколкото
подобава на възрастта му.
Чувствителен! Уби ме. Този Мороу беше, кажи-речи, толкова
чувствителен, колкото клозетна седалка.
Изгледах я хубаво. Нямаше вид на много глупава. Струваше ми се, че има дяволски добра представа на какъв хулиган е майката. Но можеш ли да твърдиш със сигурност - искам да кажа, когато се касае за нечия майка. Всички майки са малко побъркани. И все пак майката на Мороу ми хареса. Тя беше както трябва.
- Бихте ли желали една цигара? - попитах аз.
Тя се огледа.
- Мисля, че това купе не е за пушачи, Рудолф - каза тя.
Рудолф. Уби ме.
- Нищо. Можем да пушим, докато почнат да пискат - казах аз.
Тя взе една цигара и аз й я запалих.
Хубава беше, като пуши. Гълташе пушека, но не го дърпаше до
петите, както правят повечето жени на тази възраст. Много беше очарователна.
Пък и похотлива си беше, ако искате да знаете.
Гледаше ме някак странно.
- Може да греша, но струва ми се, че ви тече кръв от носа,
моето момче - каза тя изведнъж.
Кимнах с глава и си извадих носната кърпа.
- Удариха ме със снежна топка - казах аз. - Такава ледена!
Може би щях да й кажа точно какво се беше случило, но щеше
да ми отнеме много време. Наистина ми беше симпатична. Започвах дори да
съжалявам, че се нарекох пред нея Рудолф Шмид.
***
Тогава ме погледна и ми зададе въпроса, който се страхувах,
че ще ми зададе:
- Ърнест ни писа, че ще си бъде у дома в сряда, че коледната
ви ваканция ще започне в сряда - каза тя. - Да не са ви повикали дома внезапно,
да нямате някой болен вкъщи? - Тя наистина имаше загрижен вид. Явно беше, че
пита просто от любопитство.
- Не, всички са отлично у дома - казах аз. - Но аз не съм
добре. Трябва да ми правят операция.
- О, колко жалко! - каза тя. И наистина й стана мъчно за
мене. Веднага съжалих, че го казах, но вече беше късно.
- Не е нищо сериозно. Имам един малък тумор в мозъка.
- О, какво говорите! - и тя с ужас закри уста с ръка.
- О, всичко ще мине! Съвсем на повърхността е. И такъв
мъничък. Ще го извадят за около две минути.
Тогава измъкнах от джоба си едно разписание на влаковете и го зачетох. Само за да престана с лъжите си. Веднаж почна ли, мога да лъжа с часове, стига да съм в настроение. Шегата настрана. С часове.
Издава Отечество,
София, 1978;
илюстрациите са на Генчо Денчев, а преводът - на Надя Сотирова
Коментари