Сърца в Атлантида

На единайстия рожден ден на Боби, в последния четвъртък на месец април, майка му му подари плоско пакетче, увито в сребриста хартия. Вътре имаше оранжева карта за библиотеката. За възрастни. Сбогом, Нанси Дру, момчета Харди и Дон Уинслоу от Флота. Здравейте, всички други истории, изпълнени с тайнствена мътна страст, като в Мрака на най-горното стъпало.

- Само не забравяй, че госпожа Келтън на гишето ми е приятелка - рече майка му. Говореше с обичайния си сух предупредителен тон, но беше доволна, че го зарадва, личеше си просто. - Ако се опиташ да вземеш някоя пикантна книга като Градчето Пейтън веднага ще разбера.
Боби се усмихна. Не се и съмняваше, че ще разбере.

- Ако пък е онази другата, госпожица подробна, и те попита защо имаш оранжева карта, й кажи да погледне на гърба й. Над подписа съм дала писмено разрешение.
- Благодаря ти, мамо. Това е ненадминат подарък!
Тя се усмихна, наведе се и доближи сухите си устни до страната му в мимолетна целувка, отлетяла, преди да го докосне.

- Радвам се, че си доволен. Ако се прибера навреме, може да отскочим до Колонията да хапнем пържени миди и сладолед. За тортата ще трябва да почакаш до събота, дотогава нямам никакво време да пека сладкиши. Слагай си сакото и да вървим, ще закъснееш за училище.
Заедно слязоха по стълбите и излязоха на верандата. Пред входа беше спряло такси. Един мъж в поплинено яке тъкмо плащаше на шофьора. Зад него имаше малка купчина багаж и хартиени торби, от онези с дръжките.

- Сигурно това е човекът, който нае стаята на третия етаж - отбеляза Лиз. Застанала на най-горното стъпало, тя щателно проучваше вирнатия право срещу тях тесен задник на мъжа, който вече приключваше с уреждането на сметките. - Нямам доверие на хора, които си пренасят нещата в хартиени торби. Според мен да си сложиш вещите в хартиени торби е мърляво.

- Ама той има и куфари - вметна Боби, но не беше необходимо майка му да изтъква, че трите куфарчета на новия квартирант не бяха кой знае какво. И трите бяха различни и изглеждаха така, сякаш някой ги беше ритал от Калифорния дотук в пристъп на ярост.
Боби и майка му се запътиха по циментовата алея. Таксито потегли. Мъжът в поплиненото яке се извърна.

***

Когато наближи къщата на Каръл Джърбър, извади оранжевата карта и я погледна. Не беше Шуин, но все пак си я биваше. Всъщност си беше прекрасна. Щеше да се потопи в световете на стотици нови книги и всичко щеше да му струва само няколко долара. Не казваха ли хората, че мисълта е най-важна?
Е... поне така казваше мама...

Той обърна картата. На гърба й майка му беше написала: "За всеки заинтересован: Тази карта е на сина ми. Той има разрешението ми да взима по три книги на седмица от отдела за възрастни на Обществената библиотека в Харуич." Отдолу беше подписано: "Елизабет Пенроуз Гарфийлд".
Под името си като послепис беше добавила: "Робърт носи отговорност, ако не връща книгите на определените дати."

- Хей, рожденико! - извика Каръл Джърбър и изскочи зад едно дърво пред стреснатия Боби. После го прегърна и го целуна силно по бузата. Боби се изчерви и се огледа дали някой не ги е видял. Господи, толкова трудно беше да бъдеш добър приятел с момиче, а сега и тези целувки, но на него му харесваше. Като всяка сутрин и тази учениците се събираха на групички по пътя си към училището на върха на хълма по Ашър Авеню, но там, където бяха двамата, нямаше никого.

Боби избърса бузата си.
- Хайде стига. Та това ти хареса - засмя се тя.
- Не е вярно - отвърна той, въпреки че му беше харесало.
- Какво ти подариха за рождения ден?

- Карта за библиотеката - рече Боби и я извади. - За секцията за възрастни.
- Страхотно! - Съчувствие ли забеляза в погледа й? Вероятно не. И какво ако наистина беше съчувствие? - Ето, това е за теб. - Подаде му плик, на който беше напечатано името му. Беше нарисувала сърчица и малки мечета.

Боби отвори плика с лошо предчувствие и реши, че ако картичката е лигава, както може да се очаква от едно момиче, винаги може да е пъхне в задния си джоб. Не беше такава. Може би малко детска (картинка на дете, яхнало кон, под която беше написано: "ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН, РАЗБОЙНИКО" с букви, издялани сякаш от дърво), но не и лигава. "С любов, Каръл" може би беше лигаво, но все пак тя беше момиче и нищо не можеше да се направи.

- Благодаря.
- Знам, че е малко бебешка, но другите бяха още по-зле - обясни Каръл.

Малко по-нагоре ги чакаше Съли-Джон и усилено се упражняваше с топчицата на ластик. Сега вече се беше отказал да прекарва топката между краката си. Веднъж беше опитал в двора на училището и си беше разплескал топките. Тогава Съли беше извикал. Каръл и три от нейните приятелки бяха отишли да видят какво се е случило, но всички момчета бяха отговорили, че няма нищо. Съли-Джон беше отговорил същото, въпреки че беше блед и почти се беше разплакал.

"Момчетата са загубеняци" отбеляза по този случай Каръл, но Боби не вярваше, че наистина си го мисли. Тогава тя не беше целунала Съли, както направи сега с Боби, а целувката й си я биваше. Направо си беше изключителна. Всъщност го бе целунала по-сърдечно, отколкото майка му.

- Не е бебешка картичка - отвърна той.
- Не, но много прилича - рече тя. - Мислех да ти купя картичка за възрастни, но те всичките са лигави.
- Да, знам - каза Боби.
- Когато пораснеш, ще бъдеш ли сантиментален, Боби?

- Надявам се, че не. А ти?
- Не. Аз ще бъда като приятелката на мама Рионда.
- Рионда е доста дебела.
- Да, но е страхотна. Аз ще бъда също толкова страхотна, без да съм дебела.

- В нашата къща се нанася нов наемател. В стаята на третия етаж. Мама казва, че там е наистина много горещо.
- Как изглежда? - засмя се Каръл. - И той ли е сантиментален?
- Стар е - отговори Боби и после се замисли, - но има интересно лице. Мама не го харесва, защото беше сложил някои от нещата си в пазарски хартиени пликове.

Съли-Джон се присъедини към тях.
- Честит рожден ден, копеленце такова! - каза той и потупа Боби по гърба. "Копеленце" беше любимата дума на Съли-Джон напоследък, а Каръл постоянно използваше "страхотно". В момента Боби се чудеше коя е неговата любима дума и си мислеше, че "суперготино" е напълно подходяща.

- Ако говорите глупости, няма да вървя повече с вас - заяви момичето.
- Добре - отвърна Съли-Джон.

Издава ИК Плеяда, София, 2000; превод Весела Еленкова и Михаил Вапирев

Фотография Васил Танев