Есента на черния оркестър

Тази есен част от черния оркестър (така наричаме музикантите, които най-често се обличат в мрачни цветове и правят музика на страданието, гнева, упадъка или и трите) отново тръгна на поход срещу плиткоумното безгрижие на широката публика.

Ето три албума на отдавна утвърдени артисти, всичките с ореол на полубогове в очите на преданите им до гроб последователи. Три албума, единият от които уж не оправда очакванията, вторият ги надмина, а третият ги остави някъде по средата.

Става въпрос за най-актуалните творби на Nine Inch Nails, Гари Нюмън и Placebo.

Hesitation Marks
Nine Inch Nails

Пет години след като пусна безплатно The Slip, Трент Резнър атакува с Hesitation Marks. Осмият студиен албум на групата, в която единствената постоянна величина е той, поразсърди известна част от най-закоравелите му фенове. „Има някакви  БАЛАДИ!", „Има няколко ПОП парчета!" бяха част от презрителните критики, изсъскани по адрес на Hesitation Marks. На доста хора им се видя прекалено „лъскав" и „весел". Може би са очаквали Резнър цял живот да се въргаля продран, ревящ и окървавен в канибалистичен нихилизъм. Но хората се променят и това не винаги е нещо лошо. Особено когато си запазил най-доброто и съществено от предишната си персона. Както изглежда е станало в този албум.

Да, продукцията е по-лъскава, парчетата не са толкова режещи, но въпреки това са все така бодливи, когато трябва, а Резнър е взел и някои елементи от Ghosts I-IV и ги е доразвил в чудесно композирани аудио приключения. На нас тук ни се струва, че албумът бележи развитие, а не залитане в крайпътния гьол. Няма я свирепата интензивност на The Fragile например, но и Трент вече не джаска по няколко бутилки твърд алкохол на ден и не пудри нослето с колумбийски прах за маршируване.

Splinter (Songs From A Broken Mind)
Gary Numan

В сравнение с очакванията към Hesitation Marks, тези към новия албум на електро легендата Гари Нюмън бяха съвсем незначителни. Гари е един от идолите на Трент Резнър и аз още помня с какво вълнение той го изкара на сцената (с думите „без този човек нямаше да има Nine Inch Nails"), за да ударят „Cars" на един концерт в Лондон, на който имах щастието да присъствам.

Най-силните години на Нюмън обаче са далеч в миналото. Или поне така си мислехме. Той редовно издава албуми с нова музика, за което можем само да го уважаваме. Хората обаче неизменно си искат хитовете от времето на Tubeway Army и това е. Затова никой освен най-преданите му фенове не очакваше нищо повече от един прилично солиден албум от човека, който навремето бе арестуван и обвинен в шпионаж, след като поради механична повреда бе принуден да приземи частния си самолет, пилотиран от самия него, в Индия.

Да, но се оказва, че Splinter (Songs From A Broken Mind) e доста  въздействащо творение с покъртителен саунд и едни от най-силните синтезаторни рифове, раждали се някога в главата на Нюмън. Резултат от тежка битка и победа над петгодишна депресия, албумът е едновременно мрачен и тържествен, епичен и прочистващ и, най-важното - пълен с вдъхновение. Да не говорим колко стилен изглежда Гари на корицата с черното си палто и цилиндър.

Loud Like Love
Placebo

И тук стигаме до Placebo и техния Loud Like Love. След определено силния Battle For The Sun, инжектиран с допълнителна енергия от новия тогава барабанист Стийв Форест, мнозина очакваха групата да кривне встрани от обичайната формула и да предложи нещо по-предизвикателно. Е, ако си очаквал това, си останал разочарован. Но ако си падаш по старомоден Placebo албум, с препратки към дебюта им и доста от онзи покварен чар, който навремето ги правеше толкова неустоими, няма да изхвърлиш Loud Like Love през прозореца. Разбира се, Браян и Стеф вече не са на по двайсет и пет и я няма онази фриволност. Сега композициите са по-достъпни, а текстовете - по-философски, макар че на моменти, с изречения като „обери банка и си чопли носа", Молко сам зарежда картечниците на своите критици.

Текст Насо Русков / Фотография Васил Танев