Горан Брегович

На 12 юни 2008-а Горан Брегович си чупи прешлен, падайки от черешата в белградския си двор. Нещо спешно ще да е било, щом му се е наложило чак пък на дървото да се покатери... Историята мълчи защо Брега (както му викат от време на време) е предприел рискованото изкачване. По-любопитното е неговото възстановяване: по-малко от месец след 4-метровото падане, той се завръща за два грандиозни концерта в Ню Йорк със задължителния си бял костюм и крокодилски обувки на босо, без да дава вид на човек с увреден гръбнак. Сигурни сме, че музиката го е спасила и този път.

Музиката го спасява и от политиката. Брегович е като една малка Швейцария в цялата юголудница: „Югославия е кръстопът на страшно много светове: православен, католически, мюсюлмански. С музиката не ми се налага да се отъждествявам с никой друг освен със себе си, защото говоря първия световен език, този, който всички разбират - музиката."

Говори го, и то така, че емоциите ти да се материализират. Вдига лекичко два пръста, оркестърът засвирва и ти почваш да вадиш богат асортимент от смехове и сълзи на масата, докато съвсем не се изпразниш от съдържание и не остане само музика.

При него музиката започва с цигулката, но много се радваме, че се е разубедил. Някак не си го представяме с нея. И той е доволен, че тези уроци не са продължили кой знае колко време. Рано осъзнава, че момичетата имат слабост към момчета с китара в едната ръка и питие в другата. И заради това, и заради таланта си, още на 15 започва да свири като професионален музикант.

Едни от първите му лайфове са в югославските стриптийз барове, чиято основна функция по времето на комунизма била да дават алтернатива на живота извън тях. Това бягство от реалността е подплатено и със събличащи се жени, така че Горан Брегович много бързо научава на каква музика девойките свалят по-охотно дрехите си. Ще се съгласиш, че това е уникално знание, с което разполагат много малко хора на този свят.

На 17 Брега вече е в Неапол, където положението ври и кипи от мафия и наркотици. Той отива, разбира се, да свири, но, както сам казва „Това си бяха 70-те - епохата на LSD. Нямаше как да не започнат моментални проблеми с наркотиците." Така и става. Брегович продрусва толкова сериозно, че се налага много хард майка му да дойде и да си го прибере за ухото, само година след пристигането му в Италия. Тя го заставя да учи, защото хубостникът й към момента е изключван от две гимназии, както и сам може да се досетиш, заради обиколките му из кафани, стриптийз клубове и италиански бордеи.

Горан решава да запише философия, за да потърси отговори на някои фундаментални въпроси. Така и не ги получава, но някъде по това време се захваща с Bijelo dugme (от сръбски - бяло копче). И така 14 години. И пак музиката го спасява - този път от тегавата съдба на учител по философия в бивша Югославия.

Успехът на бандата е толкова голям, че Горан и сие са със статут на ултразвезди във всички югославски републики. Но това му харесва само до един момент. После леко започва да му писва от цялата истерия и от факта, че музиката остава на заден план - на рок концерта се разчита да грабнеш публиката с всякакви идиотщини - от светлинно шоу до челна стойка на сцената. Точно тази помпозност взела нещо да обезсмисля нещата и след разпадането на групата към 89-а, Брегович преценява, че е най-добре да се пенсионира.

Смисъла му връща румънският струнен квартет Balanescu Quartet. Докато е в Рим, малко преди войната, ги чува да свирят две негови парчета, седнали кротичко на столчетата си, без да им е много важно да трещят по сцената като рок звезди. Важна била само музиката. Точно това искал да прави и Горан Брегович - да увлича хората с нея, вместо да я разменя за неоправдани зрелища.

И макар че струнният квартет му връща вярата в доброто, Брега има слабост към брас музикантите. Освен това намира за особено очарователен факта, че заради естеството на инструментите си им се налага да плюят насам-натам. Това си е добре дошло, защото никога няма да влязат в ресторантите, които съсипаха руската циганска музика и фламенкото, както казва самият Брегович.

До статута на най-успешния съвременен балкански композитор го издига филмовата музика - тя му носи торби награди и успява тотално да разкрие потенциала му. Колаборациите са от Иги Поп до Сезария Евора и обратно. Еклектиката извира отвсякъде и от това Брегович е най-доволен - той самият е еклектичен човек и няма как музиката му да е друга.

От 98-а насам концертира с брилянтния си Оркестър за сватби и погребения (че за какво друго изобщо може да има оркестри?!). Бендът успява да смае публиката не само с музика, но и с факта, че 40-те души на сцената са събрани от всички краища на Балканите (там са и нашите Даниела и Людмила Радкови) и по принцип не би трябвало да се понасят. Или поне така си мислят всички, които никога не са живяли тук.

Това му е силата на Брегович - успява да разбие мита за Балканите на малки парченца и после да ги събере отново с музика. Затова когато излиза на Сан Ремо през 2000 година, стартира с бакшиши за музикантите, които им втъква в поясите и тубите, за да разберат засуканите италианци как точно се прави тази работа. Ами, ей така.

Все още има билети от 55 лв. за правостоящи.

Текст Боряна Телбис