Hardwired... to Self-Destruct на Metallica

Има няколко типа хора, ако ги категоризираме по реакцията им спрямо нов албум на Metallica.

Първо са die-hard феновете, които ще приемат горещо и радушно всеки звук, излязъл на диск от любимата им банда. Независимо какви са качествата му и изобщо има ли такива, те разпалено ще говорят за него седмици, след излизането му и ще го слушат също толкова надъхано.

Другият тип са метъл "феновете", които познават 10-ината най-големи и популярни имена в стила и ще си вземат албума само защото на обложката пише Metallica и... ще го държат на етажерката, за да въртят старите любимости, щото как може без "Seek and Destroy".

На трето място идват досадните снобари, за които е под достойнството да обръщат внимание на такава мейнстрийм дъвка като Metallica. Че откъде накъде? Нали на този свят има толкова по-яки съвременни и независими ъндърграунд метъл банди, които постоянно издават и свирят на живо, че да обръщат внимание на някакви си одъртели мултимилионери с татуировки.

Накрая идват меломаните, феновете на музиката, за които няма значение дали нов албум имат Metallica или Nails например - те посягат към новата музика и слушат. А ако им хареса - купуват и продължават да слушат. Защото хубавата музика е хубава музика независимо от етикета, който носи.

В Sofia Live скромно твърдим, че се намираме в последната категория. И далеч от истерията и нетърпението на фанатиците, любопитно заредихме Hardwired... to Self-Destruct на Metallica в плейърите в момента, в който ни попадна в ръцете. И, признаваме си, за огромна наша изненада, десетият албум на Metallica ни хареса адски много.

Защо изненада ли? Защото след великолепния грууви рокенрол на Load и нелошите парчета в Reload, Metallica просто не издадоха нито един албум, който да ни накара да го слушаме повече от 1-2 пъти. St. Anger има отвратителен звук на барабаните, а нещастните опити на Джеймс Хетфийлд да пее почти успяха да ни разплачат. Death Magnetic беше самоцелно тежък като звучене и много, много скучен като композиции. А за онова недоразумение с Лу Рийд ще цитираме Владимир Константинов-Чоки: "Предпочитам да гледам на него като на най-слабия албум на Лу Рийд".

От последния албум на Metallica минаха осем години, а той беше скучен. Но пък и ние, както много хора, сме правили първите си крачки в по-тежката музика именно с касетките на Metallica. Затова и не угасва любопитството, когато те издават ново нещо. Тази година Metallica ни тийзнаха с клипа към заглавната песен "Hardwired". Изключвайки леко инфантилния текст ("We're so fucked, shit outta luck"), парчето се оказа солиден скоростен метъл. После дойде клипът към "Moth Into Flame" - малко по-дълго парче, но пак оставящо следа и подсещащо за по-силните години на бандата. Третият клип беше "Atlas, Rise!" и тук напълно се предадохме - песента е хубава, силна, стегната, корава и мъжкарска песен на Metallica, каквито правеха до 1991. Зверски як метъл за моментите, в които ти се слуша такава музика. А припевът успя съвсем лесно да ни подсети за "Blackened". И в случая това намигване към времето на ...and Justice for All никак не е в ущърб на Metallica.

Нека опитаме да ти опишем Hardwired... to Self-Destruct по следния начин. Стовари ни се точно по време, когато се ослушвахме за хубав и солиден като звучене метъл. Музика, която да те надъхва, докато крачиш из града или стоиш на бюрото със слушалки на главата. Стегнат, изчистен, сигурен - албум, на който можеш да разчиташ, че те подпира здраво и няма да ти позволи да ти се доспи. Признаваме си, поровихме назад из любими класики като Dictated Aggression на M.O.D., поблъскахме си главите с удоволствие с новия Raging Speedhorn, дори отскочихме до онези години между 1988 и 1995, когато някои метъл банди издадоха разкошни албуми, взели най-доброто от метъла на 80-те и груува на 90-те - говорим за Anthrax, Metallica, Corrosion of Conformity. И, ако не ти е ясна вече картинката, Hardwired... to Self-Destruct е точно такъв албум.

Изкован е от як и тарикатски метъл. Има страхотни рифове, от които главата сама се поклаща, а кракът набива здраво тока на обувките в пода. Гласът на Джеймс е в убийствена форма, като вокалите му са в най-добрата за него позиция - някъде между ръмженето, пеенето и изстрелването на фрази през зъби. Зареден е с доста груув, което неминуемо подсеща за чудесния Load. А още на първото ни слушане си дадохме сметката за едно нещо, което веднага се откроява - Metallica са напипали вярното звучене. Хем метъл, хем груув, хем траш, хем звучи доста по-солидно и стегнато. Парчета като заглавната, "Atlas, Rise!", "Now That We're Dead" и "Confusion" са най-хубавите неща, които американците са записвали от 20 години насам. А закриващата двойния (да, два диска и 77 минути, които обаче не писват и след четвъртото завъртане за деня) албум "Spit Out the Bone" е най-силното и ударно траш парче на Metallica от Черния албум насам.

А освен, че издадоха най-добрия си албум от 1996 насам, Metallica взеха, че пуснаха клип към всяка от 12-те песни в Hardwired... to Self-Destruct (виж ги на metallica.com). Понякога на гъзарите им писва от глупости и ни демонстрират защо са такива - ами, защото го могат. И 35 години след създаването си, Metallica определено го могат.

Текст Ивайло Александров