Маднес и Oui Oui, Si Si, Ja Ja, Da Da

Според британците Маднес са национално съкровище. И по-специално - лондонско. Най-лондонската група след Кинкс, най-добрите социални коментатори, наследници на Рей Дейвис. Много по-инглиш от филмите на Гай Ричи, те отдавна са легенди в родината си. Въпреки снобите, които винаги са ги ненавиждали именно заради любовта на широката публика към тях.

Когато лудият цирк на Маднес потегли през 1978-а и в период от 5-6 години великолепната седморка успя повече от двайсет пъти да порази британския Топ 30, артаджиите цъкаха погнусено, наричайки ги „просташка група за футболни хулигани, свиреща елементарна, дебилна музика". Само дето музиката им никога не е била елементарна. Нито пък може да се каже, че са точно „ска" банда, макар да тръгнаха заедно с цялата Ту-Тоун втора ска вълна в края на 70-те. В музиката на Маднес има доста повече от китара в слабо време и не, няма текстове за бирички и ядене. Композициите на Майк Барсън (те си го наричат Мосю Барзо) сякаш идват от някакъв удивителен лунапарк в душата му - забавен, но не и плитък.

С годините Маднес надраснаха публиката си и се насочиха към по-„сериозно" звучене. „На феновете ни това не им хареса много, те искаха все така да се правим на идиоти и да се обличаме по един и същи начин", оплакаха се Съгс и компания през втората половина на 80-те. Това бе труден период за тях, но те се завърнаха триумфално през 1992-ра със свой собствен фестивал, наречен Madstock. Той продължава до ден-днешен, макар и спорадично, и аз горещо ти го препоръчвам.

С толкова много хитове зад гърба си, Маднес спокойно можеха да го карат на стари лаври, но те записаха още два албума, последният от които - The Liberty of Norton Folgate (2009), е считан от мнозина за най-добрия в кариерата им. Сега, три години по-късно, и по-точно тази седмица, те пускат най-новото си произведение, озаглавено Oui Oui, Si Si, Ja Ja, Da Da. Да, и аз смятам, че са го измислили нарочно, за да се чувстваме глупаво, докато го изговаряме.

Новият албум продължава звученето на предшественика си, макар да не е чак толкова смел откъм експерименти. Има доста препратки към буреносното начало на групата - с парчета като „My Girl 2" (приликата с хита им „My Girl" от 1979-а обаче е само в заглавието) и „Never Knew Your Name", което поразително намирисва на „Embarrassment". Има и доста носталгия, но не сдухана и измършавяла, а по-скоро романтична и уютна.

За търсачите на по-„дълбокомислено" звучене тук са шедьоври като „Small World" и „Powder Blue" (с ухание на Пинк Флойд) и, естествено - ска, реге, денсхол, водевил и съвършен поп в стил Маднес. Не знам как точно да ти опиша този албум, но според мен само факта, че от The New Musical Express му дадоха изключително ниска оценка, означава, че е доста силен. Приятно слушане, или казано иначе - welcome to the house of fun!

с една дума
МОСЮ. Уважително название, използвано при обръщение към най-големия брат на Краля във френския двор. В днешно време - обичайно уважително обръщение във Франция, равносилно на британското „мистър" и „сър" и нашето „господин".

Текст Насо Русков