Метъл албумите на 2015

Е, вече сме тук - на финалната права. Когато Sofia Live и Jack Daniel's повериха екстремната си секция на моя милост, шефовете вече имаха някаква представа с какво хорър шоу се забъркват. Но никога не е било толкова просто. Както всеки друг жанр в музиката, метълът също идва на вълни. Има своята цикличност. И понякога тя е трудно предвидима, но след като 2013 се оказа годината на големия дет метъл ренесанс, а 2014 направи същото с дуума, то сега - в сърцето на зимата - вече е безопасно да се каже, че този път имаше от всичко. В щедри порции.

Всъщност, поглеждайки челната петица, 2015 беше мрак. Пълен мрак. Тук влизат цели две блек метъл вихрушки - като, разбира се, и двете са много повече от блек - една група, която не спира да чупи всякакви стереотипи, и една такава, която издава може би най-силния албум в цялата си кариера близо 30 години след нейното начало.

Челното място обаче е запазено за петима души, чието завръщане изглеждаше абсолютно логично, както и абсолютно непредсказуемо. Петимата, които винаги успяват да изпреварят времето си... и последния лъч светлина. В мрака. Пълния мрак.

5. Deafheaven - New Bermuda

Deafheaven се появиха от нищото. Това е, разбира се, в случай, че приемем лъчезарна Калифорния за "нищото". Комплексният, брилянтно аранжиран Sunbather (2013) - едва вторият й дългосвирещ албум - катапултира тази група в стратосферата, за да я трансформира в най-успешния блек метъл акт на САЩ. В чисто комерсиално отношение. Още един пример за блек, който реално не е блек, но може би всъщност е (?!), New Bermuda директно се вкопава в позицията на най-рифовата, меланхолично-песимистична музика в младата им кариера. Естествено, тук магията е в тоновете шугейз, щедро стоварени във всяка от петте сюити на New Bermuda, но Deafheaven никога нямаше да се превърнат в това, което са, без изумителната бяла поезия на фронтмена George Clarke. "We audience, who saved our roses", реве той. "We audience who scoffed at the tears". Поетът-философ.
Налей един Jack с: "Baby Blue"

4. Leviathan - Scar Sighted

Най-епичният блек метъл албум от началото на десетилетието до момента е такъв тъкмо заради драматичната си, ужасяваща предистория. През 2011 мултиинструменталният шаман Jef "Wrest" Whitehead - единственият член на Leviathan - бе тикнат на топло по шокиращите 34 обвинения. Домашно насилие и сексуален тормоз изпъкваха на преден план в едно историческо число за целия ъндърграунд. И след като True Traitor, True Whore отстоя заглавието си, Whitehead бе оправдан по 28 от обвиненията и готов да започне нов живот. Ако Scar Sighted е звуковият еквивалент на всичките му кошмарни спомени от близкото минало, тогава този човек действително е бил в ада. Защото Scar Sighted е точно това - Ад. И, ако блек метълът има таван по отношение на психологическия тормоз, който може да упражни върху теб, то, Бога ми, по-голям таван от този - здраве му кажи. В колаборация с легендарния продуцент Billy Anderson, Whitehead е по-вдъхновен от всякога, докато Scar Sighted преплита дет, нойз, фюнеръл дуум и ембиънт, за да ги прегърне в отвратителните си пипала. Запазвам съвестта си чиста - просто не го пипай.
Налей един Jack с: "Gardens of Coprolite"

3. Shining - International Blackjazz Society

Това тук всъщност е голяма забава. Особено за шизофреници. Предвождани от Jørgen Munkeby - още един мултиинструментален гений - норвежците Shining продължават да експериментират по безподобен начин с какво ли не. В случая International Blackjazz Society имаше нелеката участ да се явява пряк наследник на чудовища като One One One (2013) и култовия Blackjazz (2010), и успя да я понесе със забележителна лекота. Това е индъстриъл от друга планета. Munkeby се възползва от внезапните маткор изблици, за да се вреже в шума с уникалните си сакс-партии - запазената марка на Shining. Влиянието на Nine Inch Nails е ушебийно в парчета като "House of Control", чиято емоционална лирика за зависимостта и изолацията е още едно намигане към Trent Reznor. Но докато International Blackjazz Society избива във всички посоки, Munkeby съумява да контролира проклетото нещо, и то така добре, че, пускайки се по повърхността, мигновено ще забележиш как всичко в този албум прелива съвсем плавно - с методичността на Meshuggah. И все пак, когато "Thousand Eyes" закове своя грамаден риф, IBS е чист рокендрол. Или чист блек-джаз-рокендрол. А? Не, нищо. Не бях аз.
Налей един Jack с: "Thousand Eyes"

2. Paradise Lost - The Plague Within

The Plague Within започва с думите: "No hope in sight". И свършва така: "Face to look inside my mind / A place you've never dreamed". Междувременно Nick Holmes и Greg Mackintosh правят изпълнението на живота си. Paradise Lost е разнолик звяр - в шеметния ход на близо 30 години англичаните дадоха името на цял субжанр и преминаха през още няколко. Което не ни помага да забравим подчертано противоречивата им ню уейв ера, но цялата истина е, че в един перфектен свят те можеха да бъдат сред най-успешните банди за всички времена. Вместо това Paradise Lost остават верни на своите принципи, а без едно такова качество албум като The Plague Within практически се превръща в невъзможна мисия. Те винаги са били театрални, но никога досега - така настървени. Holmes успешно играе доброто и лошото ченге едновременно, докато музиката просто те смазва - през цялото време. Тяхното завръщане към изначалните дуум-дет корени действително е впечатляващо, но не и само по себе си. The Plague Within е есенцията на цялото им златно творчество и Paradise Lost никога не са правили тъгата така щастлива.
Налей един Jack с: "No Hope in Sight"

1. Faith No More - Sol Invictus

"Let the dead live"! Да. О, да.
Налей един Jack с: Mike Patton

Толкова от нас с метъла. Не мисли обаче, че сме забравили другите стилове. Имай търпение, пийвай коледно и следи сайта. Тепърва ще има класации. А догодина - ще видим какво ни чака.

Текст Александър Радичев

Част I чети тук