Wrong Fest 2017 - City Hell Edition

Преди 13 години Марто от Rawk'n'Roll ми тикна в ръцете няколко диска, за да облека в конкретен стил онова, което наивно наричах "шумен, гаражен, горещ и тираджийски рокенрол". Един от дисковете беше The Big Black на Orange Goblin. Така разбрах, че на това, дето ме кефи в рока, му се вика стоунър. А дискът се намести идеално между тогавашната ми скромна колекция с албуми на Kyuss и Monster Magnet.

Orange Goblin, smallman и Sofia Live

Преди 5 години гледах Orange Goblin за пръв път в Айндховен. Преди две - за втори в Берлин. И всеки път се дивях на бруталния и чист рок ураган, който са четиримата на сцена. Е, дивенето минаваше след втория риф, когато неиздържало се мятах в мелницата пред сцената. И никога не ми стигаше, и винаги съм искал да ги видя и в София. Е, за пореден път - няма никаква грешка в Wrong Fest.

"Orange Goblin се навиха да свирят на феста". Това ми каза половината от Wrong дуото Руслан през пролетта... миналата година. Само че Бен Уорд и бригадата му не стигнаха до село Войнеговци, защото... бяха на сватба. Orange Goblin обаче дойдоха в София година по-късно. Но Марто не стигна до Маймунарника, защото... беше на сватба. А на саундчека на Orange Goblin пристигнаха младоженци директно от сватбата и се снимаха пред групата. Абе, Orange Goblin ще се окажат сватбарска банда.

На 1 юли в София (а и в България) е ебати жегата. Поглеждам ивента за феста и не се изненадвам, когато виждам, че името е сменено от "City Edition" на "Hell Edition". Обещал съм да помогна на Wrong-овете, направил съм плейлист за целия фестивал, мятам флашката в раницата, шапката на тиквата, очилата на носа, отварям входната врата и... се озовавам във фурна, в която пекат асфалт. Жегата ме блъска физически. 10-те минути до метрото ми се струват като половин живот в Сахара. Хубавото на метрото е, че ме изсипва право в Борисовата градина. Тук се живее.

Кръжок по бродерия

Влизам в Маймунарника, намирам се със smallman на маса под дебела сянка и се отдаваме на висша форма на айляк с бира и пържени картофи, докато Orange Goblin чекират звука. Някъде там се появява и новосемейната двойка, спомената по-горе. Ебаси, толкова ми е топло, че тоя сюрреализъм ми се струва не по-интересен от етикета на бирата. Постепенно в открития клуб прииждат познати лица, немалко от тях са от Бургас. Нормално, концертите на Vrani Volosa в България са по-редки от космите в брадата на китайски монах.

Deville (на третата снимка горе) излизат на сцената в 19:00. Шведите са работили с два от най-любимите лейбъли за стоунър - Small Stone и Fuzzorama и както може да се очаква, свирят шумен фъз рок според традициите на стила. Музиката им доста напомня ранните Truckfighters и късните Dozer, а бързите рифове са като близки роднини на китарните атаки на Mastodon. Свирят около 40 минути, преди да се върнат към сянката на чадърите в бекстейджа и да нападнат отново бирите.

Vrani Volosa

Vrani Volosa напоследък са често в Румъния и околните балкански държави. Тук не са свирили от много време. Здравословен проблем пък вади от строя новия китарист на бандата Даниел, но за щастие пък и радост на фенове и приятели, старият им колега Петър има път към България и след два дни на репетиции, тази вечер свири пак с Vrani Volosa. А те свирят само нови песни, от предстоящия им трети албум Amongst The Loneliest Of Waves, който... абе ще излезе скоро. Питам Христо след лайва защо са решили така, а той открито споделя, че му е любопитно как ще реагира на този материал публика, която няма претенции към групата и която в по-голямата си част не е запозната с музиката й. По време на техния сет обаче има и леки проблеми с техниката - басът на Сашо изчезва за няколко минути, а когато го включват, пък се губи китарата на Петър. Това пък не пречи на публиката да подкрепя още по-възторжено бандата и да се развърти първи опит за мошпит. След петте нови песни, Vrani Volosa правят реверанс към старите си фенове и забиват "Крушение", преди да се оттеглят и те за бира-пет.

smallman

Докато от колоните бумти Gorefest, наобикалям различни групи приятели, пръснати под чадъри, пред сцена и на масички. Гърмим шотове Jagermeister, цъкаме студени бири, завъртаме по нещо и обратно пред сцената, където вече излизат smallman. Ясно е, че Иван Шопов е станал интегрална част от групата и това е страхотно. Той великолепно допълва музиката с електронните линии и придава автентичност и различна пулсация на песните на една от най-силните ни групи изобщо. Момчетата имат точно час на сцена и го запълват брутално. Звукът за тях вече е брилянтен, петимата са в отлична форма, песните са като микроексплозии в мозъка. Свирят "A Drop", "Duality", "New Day", удрят задължителната "Evolution", на която крехка девойка май ще се разчекне на оградата и ще си откъсне главата (после, заедно с още две момичета, намира групата, моли за снимка с тях, трепери от емоции, глътва си езика и си тръгва). А за финал smallman смазват с чисто нова песен, на която с Шахпазов й лепваме етикета "трип-хоп дуум". След лайва Андон (барабанистът на групата) казва, че скоро отново ще се оттеглят в село Манастир с Иван Шопов, за да работят върху наследника на Inner Oceans. А аз съм щастлив, че пак съм гледал две от най-любимите ми български групи заедно на сцена.

Orange Goblin са поредната банда, която излиза на сцената, докато от колоните бичи AC/DC ("It's a Long Way to the Top If You Wanna Rock'n'Roll"). Няма как - чистият рокенрол на австралийците е вдъхновение за чистия рокенрол на англичаните. Директно ни ритат в тиквите с "Filthy and the Few" от A Eulogy for the Damned и оттам нататък следва поголовно мачкане. "Scorpionica", "The Devil's Whip", "Saruman's Wish"... сетлистът им е брутален Best Off за пого, бира и куфеене. И точно това правят около 500 души в Маймунарника. Мошингът не секва нито за една песен, с изключение на космическия блус "Time Travelling Blues", а Бен Уорд, с внушителните си метър и деветдесет мускул, коса и брада е някакъв хибрид между викинг, средновековен пълководец и ревящ бързъркър. Невъзможно е, не-въз-мож-но, да гледаш Orange Goblin на живо и да стоиш като пън. По инерция се обръщам към Сашко, който преди пет години в Холандия си призна, че "не ги харсвам особено", а след втората песен като хипнотизиран се метна в моша с очила на главата, които по-късно хрущяха под подметките ни. Тази група е олицетворение на рокенрола и след смъртта на Леми съм спокоен, че е оставил любимата ни музика в сигурни ръце. Тъкмо се поклащаме уморено и Orange Goblin удрят ебати хеттрика с бис - "Blue Snow", "Quincy the Pigboy" (и wall of death пред сцената!) и "Red Tide Rising". Обръщаме бирите върху себе си (не винаги уцелваш устата) и се мятаме отново напред. После "Чао, бяхте върха, ще се върнем, България!" А дано! Ние пък сме жадни за още рокенрол, нищо, че днес вратът ми скърца, а косата прилича на кече от спукан водопровод. Роук!

Текст Ивайло Александров/ Фотография Албена Цолова-Бета, George Nikolov и разни телефони