Туатамур

И ето ме сега - седя по цял ден във вътрешния двор на тази кооперация; когато се докопам до някой фас, пуша, когато ме мързи да събирам фасове, просто си седя в продънената шофьорска седалка на трошката с цвят на лютеница и си спомням. Трошката отдавна е аут. Да сте виждали случайно запорожец по улиците на София? Няма и да видите. Моята колица, моята единствена колица, която успях да си купя през живота и която сега ми остана, отдавна е аут. Само тя ми остана, само тя не ме предаде. Поне е, един вид, някакъв покрив над главата. Поклон на съдбата и за това. И сега седя в продънената шофьорска седалка и предъвквам живота си, и от трона на моята продънена шофьорска седалка мога да кажа, да извикам мога, ако ми беше останал глас и въздух в гърдите, да извикам, че животът е един сън.

В задния двор на тази стара софийска кооперация на бул. „Левски" има няколко големи липи. Когато липите цъфтят, тук, във вътрешния двор, дори е много, как да кажа, романтично. Но сега идва есента, листата на липите са пожълтели и скоро ще започнат да падат и да затрупват моята трошка с цвят на лютеница, моето убежище, моя единствен дом. От продънената ми седалка се вижда задната стена на кооперацията, не е много вдъхновяващо, какво говоря, направо е като гарнизонно стрелбище, само че наместо изстрели гърми звукът от тоалетните казанчета. Но днес съм добре. Днес не вали, ето, и ти, братле, ми купи една двулитрова бира, и цигарки ми донесе, днес направо съм цар и ще ти разкажа защо животът е един сън.

Десет години продавах вестници горе на ъгъла, срещу НДК. На желязна масичка, с платнище, както си му е редът. Стигаше ми да преживявам и да държа едно таванско помещение в същата тази кооперация, чиято задна стена се вижда оттук.
Бях веселяк, пусках бъзици, хората бяха свикнали да купуват от мен. Когато сутрин минеше първата вълна от купувачи, имах време и аз да прочета вестниците, да се задълбоча в текстовете и нека да призная, колкото и да не ти се вярва сега, като ме гледаш в този изтърбушен смешен трон, че правех впечатление на един доста отворен и доста грамотен човек. Можех да вляза в политически диспут, да коментирам качествата на държавниците, да разкажа последните новини от Холивуд. А вицовете, какво да ти кажа, направо ги ринех с лопата, защото нали всеки вестник пуска цяла страница с вицове.

Така се запознах и с тази жена. Работеше нещо в общината, винаги с костюмче, с фигурален чорапогащник, глезените й като вретенца, так-так с токчетата, всяка сутрин ще мине край мен, ще се загледа в списанията и ще ме облъхне с парфюма си. Започнах да си удрям по две контри, купих си една шарена хавайска риза и все по-нетърпеливо започнах да чакам кога ще мине сутрин. Тя изобщо не приличаше на Веска, с която живеех в таванското помещение на доброволни начала; моята Веска работеше в един училищен стол и голямото й достойнство беше това, че носеше храна от стола вкъщи; иначе фибите й в косата бяха от Втората световна война, а хълбоците й бяха като на артилерийски кон. А тази жена беше от друг свят. Веднъж извадих късмет, нямаше други хора, а и аз бях във форма. Засипах я с вицове, вадех ги един след друг като фокусник от джоба, а тя се заливаше от смях, зъбите й бяха толкова равни и хубави, сякаш беше пила кобилешко мляко на лунна светлина. Каза ми как се казва, и аз й казах моето име. И знаеш ли как се казваше. Любов. Така й беше името.

След няколко месеца станахме първи приятели. Сутрин редовно й давах нейната доза смях, даже се беше пристрастила - още щом ме видеше отдалеч и започваше да се усмихва. Един ден, следобеда беше, аз тъкмо прибирах вестниците, тя изхвърча от общината, спря при мен, беше доста напрегната, попита дали затварям и сетне - защо не изпием по едно. Чак не можех да повярвам. Влязохме в Ботуша, в лятната градина, седнахме и откарахме до полунощ. Аз май доста се напих, ама какво няма да се напиеш, братле, когато гледаш тази жена от една педя разстояние. Тя ми разказа живота си, разказа ми, че живеела с някакъв предприемач, богаташ, супермангизлия, който бил с нея от осем години, но не се женел за нея, а освен това страшно я ревнувал. А тя вече искала детенце, да си роди едно бебенце искала, животът й минавал ей така, като в клещи. На всичкото отгоре преди няколко дни разбрала, че богаташът бил женен, имал си жена и дете в провинцията. Бил провалил живота й. После Любов помълча, а после ме попита дали мога да стрелям с пистолет. Кой мъж, който е ходил в казармата, ще отрече, че може да стреля. А на мен и баща ми беше военен, имаше един тежък ТТ в голям кожен кобур и ме е учил да стрелям с него от десетгодишен, преди да го прегази камиона на едно учение. Казах, че мога и това си беше самата света истина, не я лъжех. Мога да стрелям. Мога да скъсам с един изстрел въжето на простора ей там.  

Сетне заведението затвори, а ние влязохме в един вход и дълго се целувахме като ученици и аз за пръв път държах в ръцете си такава жена, с тяло като на пъстърва, току-що извадена от бързея.

На другия ден тя ме подмина като пътен знак. На по другия - също. Започнах да се чудя с простия си акъл какво става. Сетне, пак беше следобед и аз пак прибирах вестниците в железния шкаф, тя изскочи забързана от общината и каза да тръгна с нея. Стискаше чантичката си под мишницата, вървеше бързо и мълчеше. Стигнахме по една от пресечките до канала. Тя ми показа един мерцедес, паркиран на тротоара. Вътре седеше някакъв мъж, със стоманена коса, добре подстриган, с костюм. Той не ни виждаше, беше с гръб към нас. Любов разкопча ципа на чантичката и вътре видях оксидираното дуло на пистолет. Чак сега проумях какво иска да сторя. Да взема пистолета и да застрелям този мъж. Чувствах се сякаш са ми наляли в гърлото бетон. Даже за миг си представих, със страшна бързина, как наистина вземам пистолета и стрелям. И веднага разбрах, че не мога да направя такова нещо. Обърнах се, бръкнах в джобовете си и тръгнах по уличката обратно.

След два дни от общината при сергията ми за вестници дойдоха някакви чиновници и ми измислиха куп нарушения. Така останах на улицата.

И ето, вече повече от година живея в моята трошка с цвят на лютеница. С Веска се разделихме, но тя се оказа много добра жена, понякога ми носи от училищния стол ядене. През деня събирам хартия, кашони, връщам ги и изкарвам някакви стотинки. Оня ден намерих в контейнера някаква книга, от някакъв Леонид Леонов. Вале каро. Зачетох я. Един от разказите страшно ми хареса. Казва се „Туатамур". Искаш ли да чуеш как свършва. Слушай: „И ето, кой ще даде поне един пул, смачкан от копито, за главата на Туатамур...? В моята беззъба уста гледа нощта. И аз не искам да видя как утре ще изгрее луната. Да слушам как вечер доят кобилите, да дишам вятъра, който идва от първите цветя - не искам... Мин улъм!"