Познавах един турчин. Казваше се Сунай. Срещнах го на един мост. Обстоятелствата, при които се запознахме, са по-скоро комични. Макар че мен ме болеше, и то доста. Вървях по този мост, провесен над малката рекичка, която бълбукаше или по-скоро се търкаляше като шишарка или пък кестен, такава забързана и тясна. Бях се замислил за нещо, бързах да се прибера, защото валеше дъжд, и тогава нещо много тежко ме удари и отвя червената ми бейзболна шапка, а за малко - и самата ми глава. Когато се свестих, един човек ме потупваше по бузите, попиваше с кърпичка струйката кръв, стичаща се забързана и тясна по слепоочието ми, и ме гледаше с широко отворени, уплашени очи. Това беше Сунай.
Ето какво станало.
Сунай беше уличен музикант, свиреше на акордеон. Прекарал много години по европейските улици, където екзотиката на балканските ритми и тъгата на мелодиите разбродирвали западните сърца. Това си е чисто негова дума - да ти се разбродира сърцето. „То, сърцето, може само три неща - да се изпълни, да се пръсне и да се разбродира. Най-тежко е разбродирването, може да отнеме години и много рядко изпуснатите нишки се връщат отново. Всяка болка раздипля сърцето и ако няма късмет да се пръсне, то ще умре бавно, изтъняло като дантела. Защото тогава нищо не може да го изпълни, всичко се разтича през процепите на загубата и то не може да задържи нищо, дори и нещастието." Но това ми го разказваше по-късно. Когато се наместихме в едно евтино заведение. Там се седеше на дървени пейки, наливаха в пластмасови чаши, но кафето го правеха по турски и беше вкусно.
В чужбина Сунай добре преживявал, но му се разболяло детето. Върнал се, донесъл пари, закрепили момчето. Тръгнал по софийските улици, но тук никой нищо не давал. Трудно наша мелодия ще ти разбродира сърцето, казваше, всички те знаят какъв си. Гледат ти кривите зъби, а не чуват какво свириш. С всеки ден ставало по-зле, накрая - денят, в който бързах към дома под дъждовните капки, - на Сунай му прикипяло, „като лава се надигна, заля ме и ме изгори - и плюх на този живот." Както си свирел, мокър, измръзнал, внезапно станал, ритнал чашката с монетките пред себе си, замахнал и хвърлил акордеона. И познайте какво? Ми да, късметът си е късмет, точно това бе онова тежко нещо, което ме удари по главата и отвя червената ми бейзболна шапка.
Като се свестих, Сунай събра няколкото разпилени монетки, помогна ми да стана, нарами акордеона и ме поведе да ме черпи. Защото съм му спасил хляба, както сам каза. Бог ме бил изпратил точно в онзи момент, да се изправя на пътя на хвърчащия акордеон, да поема удара и той само да се сцепи леко по средата. Изпихме си кафето, хапнахме една супа, след това се заехме да лепим акордеона, а Сунай взе да ми разказва живота си. И ми заръча да си пазя сърцето.
„Изпълни го или го остави да се пръсне. Но не давай да ти го разбродирват. Никога. Чу ли?!"
Автор: Емануил А. Видински
Фотография: Илиян Ружин и Васил Танев
Коментари