„Официалният е тъмен, едноцветен, може с леки цветни, сребърни или златни ленти. Носи се с леко разкопчан цип - така, че да се виждат около четири пръста от потника отдолу. Самият потник или тениската трябва да са едноцветни, с малко по-дълбоко деколте, за да може окосмението на гърдите да наднича деликатно над него. Долнището трябва да не е отпуснато, но и да не е съвсем стегнато - да не приклещва бедрата като клин, но и дъното да не е провиснало. Ръкавите на горнището не трябва да образуват рингове над китката - редно е да бъде точно по мярка. В неофициалната версия на гърба му може да има голям надпис, докато в официалната логото трябва да е малко."
Такива ми ти работи с анцуга...
Подобно обяснение би било тотален абсурд във всяка цивилизована, светска държава, просто защото няма как дреха като анцуга да има различна употреба, освен тази за спорт. В България обаче горнището и долнището завзеха улиците, социалните места, административните центрове, обществения живот. Те маркират ежедневието ни на всяка крачка - от чичката, който си поправя колата на тротоара пред блока, през щъкащите из квартала майки с колички и момчетата в дискотеката, та до политици, пленени от идеята да изглеждат „като народа". Наред с анцуга в съвременна България се самооформи един особен местен стил на обличане, който не подлежи на никое от познатите по света разкодирания. В този смисъл у нас е съвсем възможно да срещнеш професор по квантова физика, който изглежда като закупчик в завод за тенджери или пък детска учителка, чийто външен вид подхожда повече на поп фолк икона.
След годините на униформено мислене, униформено поведение и униформен външен вид, известната разюзданост в стила е обяснима - на хората просто им е писнало някой да им казва какво да правят и как да изглеждат, а и нямат познания за това кое, кога и как е подходящо да се носи. Всичко шаренко е интересно, всичко разголено е секси, а едрите щампи с имена на марки са символ на богатство.
От края на униформеното време обаче мина почти четвърт век. И за този период у нас се оформиха няколко категорични и засега неизкореними „аутфита", които създават първото, второто, че и често последното впечатление за българина, неговия манталитет, ценности и място в социалната среда. В името на огромната бездна, зейнала между това, което тези типажи си мислят, че представляват с вида си и онова, което цивилизованият свят разчита във визуалното им послание, ви представям една скромна, но изработена от личен опит таблица на съвременния български дрес код и неговите носители. Организирана е спрямо мъжете, защото това е правилото и в класацията на дрескодовете в европейския етикет.
Анцугмен
Споменатото вече спортно
облекло се насади трайно в българската
градска и извънградска среда по няколко
причини. Първо, анцугът е обичайната
дреха на спортистите. През деветдесетте
най-уважаваният спортист беше борецът,
превърнал се скоро след това в т.нар.
мутра. Следователно да носиш анцуг,
особено пък, ако е в комплект с обръсната
глава, си беше символ на принадлежност
или поне симпатия към въпросната група.
Полека лека анцугът не само напусна
спортната зала, но започна трайно да се
заселва в ресторантите, кафенетата,
баровете, главните улици, рождените
дни. Появи се анцугмен, който започна
да си прави колекция от анцузи. Скоро
към него се присъедини и анцугуоман и
тяхното анцугкид. Благосъстоянието им
започна да се измерва с броя и марките
на анцузите им, а тъй като вложението
никак не беше малко, се наложи семейство
Анцуг да си носи горнищата и долнищата
където и колкото може повече. Гарнира
го с чанти, маратонки, високи обувки,
едри и открояващи се аксесоари, пластични
корекции.
Облечен така, Анцугмен вярва, че светът го приема за: силен, непукист, който не се влияе от европейския етикет (...ъъъ, тва па кво е?!...), спортен, богат, перспективен, гъзар, бизнесмен. Гледайки го такъв, светът обаче си мисли, че Анцугмен е: непрокопсаник от крайните квартали, джебчия, далавераджия на дребно, жалко подобие на някой от героите на Семейство Сопрано, местно спортистче, което е притичало до магазина за вафла, простак, който не знае, че с тая дреха се ходи само на спорт, бедняк, дилър, пандизчия.
Диагоналмен
Това е малко по-изисканият
вариант на Анцугмен. Вероятно дядо му
е от онези мили старци, които все още
носят панталони с ръб, изгладена риза
с къс ръкав и лятна бяла мъжка шапка.
Баща му сигурно е бил средна или ниска
част от някоя важна административна
структура и цял живот е ходел на работа
с куфарче и два костюма, които е комбинирал
с три вратовръзки от 70-те. Майка му си е
правела прическа с ролки за осми март,
а иначе из къщи и до магазина е ходела
предимно с басмен пеньоар.
Любимият сезон на
Диагоналмен е от април до октомври,
защото тогава може да си сложи ¾ панталони
с много джобове, риза с къс ръкав или
потник, може да обуе сандали с чорапи,
въжени обувки или чехли и на цялото това
нещо да бодне най-важния аксесоар -
малката мъжка чантичка за документи,
ключове, цигари и телефон, която
задължително се носи по диагонал.
Диагоналката е нещо като копринената
кърпичка в джоба на сакото за един
класически европейски джентълмен -
важно е каква марка е и как точно е
сложена. Колкото по-известни са инициалите
или логото върху нея, толкова по-важен
ще да е съответният Диагоналмен. Колкото
по към дупето е разположена диагоналката, в толкова по-ваканционно настроение е
нейният притежател.
Диагоналмен прилича
на Анцугмен най-вече по осанка и походка
- коремът е задължителен,
защото „под голям камък, голяма риба
спи", а придвижването се осъществява
с отпуснати покрай тялото ръце, леко
повдигнати откъм мишниците, за да може
вниманието на обществеността да е
насочено към бицепсите. Краката в никакъв
случай не трябва да са близо един до
друг - те трябва да са
раздалечени поне около педя в горната
си част и около три педи в долната. При
ходене стъпалата се изнасят косо встрани,
като ъгълът между мислените прави,
продължаващи назад от петите, трябва
да е тъп. Вървенето е бавно, провлачено
и с оглеждане.
Облечен така, Диагоналмен вярва, че светът го приема за: прилично облечен и... „абе на кой му пука?! Я да си гледат работата!" Гледайки го такъв, светът обаче си мисли, че Диагоналмен е: човечец от село или дълбоката провинция, тотално самозагубил се в големия град, несретник, инкасатор, шофьор на камиьон, доставчик на бързооборотни стоки, вдовец.
Логомен
Най-важното за него е
каквото и да носи, то да си има ясно
изразено, добре видимо и по-големичко
лого на позната у нас марка. Важно е да
се отбележи, че често той не е наясно
какъв точно е авторитетът на марката,
затова с огромна гордост си носи колана
с инициали D&G с големината на детски
купички за супа. За Логомен е съвсем в
реда на нещата да се появиш на бизнес
преговори с ризка Versace или якенце Cavalli, нищо, че световният бизнес ще
те приеме просто за сводник. Логомен
това не го знае. Той е наясно обаче с
всички разпродажби, аутлети и ишлемета
в страната, а когато скъта пари от някоя
и друга далавера, е готов гладен да ходи,
но да се снабди с нещо, на което с големи
букви пише нещо западно. В същото време
Логомен не обича ментета. Той не просто
се облича отгоре до долу с маркови дрехи,
но и държи да разказва публично историите
на всяка една от тях. Приятелката му
обикновено следва същата стратегия в
облеклото, затова дори на плажа се
появява с чанта Louis Vuitton, от която,
разбира се, вади всичко необходимо, все
от същата марка - от кърпата и огледалните
очила, до шнолата и калъфчето за айфона.
Логомен и Логоуоман са маниаци на тема „последни колекции" и отскачат до
Милано два пъти в годината с други
себеподобни логопийпъл, за да си набавят
необходимия марков гардероб. Дискретността
в някои модели за тях не е предимство,
затова никога не взимат дреха, чиято
марка става ясна само от етикетчето на
врата. За тях няма просто блуза, просто
джинси или просто чанта -
те дори помежду си си ги наричат с
марковите им имена - „Къде
ми е кафявият Vuitton от последното
Милано?", „Сложи си
синьото Gucci - така добре
ти се връзва с Cavalli-то от Коледа!"...
Облечен така, Логомен вярва, че светът го приема за: един истински европеец, обиколил света, богат тузар, юпи, тарикат. Гледайки го такъв, светът обаче си мисли, че Логомен е: парвеню, фукльо, човек без вкус, наскоро забогатял селяк, сводник на по-високо ниво, провинциалист в най-лошия смисъл на тази дума.
Аутуоман и аутмен
Тук слагам двата пола
заедно, защото този аутфит е най-вече
застъпен от един определен кръг дами,
чиито мъже или започват
да ги следват или тотално и ярко се
открояват от техния фон със своите по
немски скучни комбинации от панталон
и ризка. Наричам този дрес код Аут, защото
той се стреми да се открои от останалите
със своя особена артистичност. Всъщност,
той ми е най-симпатичен, защото при него
поне има проява на някакво творчество
и търсене на собствен облик. Аутуоман
обикновено е готина мацка, чийто мъж
има пари. Ако работи, тя го прави, за да
има занимание, не за да печели. Най-често
обаче аутуоман спи до обяд, ходи на
процедури, гледа телевизия, разговаря
със свои умни и работещи приятелки и
ходи по почивки и заведения. Тя не е
мутреса, защото всъщност изобщо не е
глупава. Често страда от факта, че стои
в сянката на мъжа си, но няма силна
мотивация да промени нещата. Единственото
й лично бягство е шопингът, затова е
луда по всякакви странни дрехи. Най-често
ще я видите с непонятни кройки, които
могат да се разпростират и довършват
върху тялото по много начини -
рокли, приличащи на възглавници с колани,
панталони с дъна до коленете и дантелен
Мики Маус, гащеризони с голи гърбове и
качулки, обувки в стил Алекзандър
МакКуин, гердан бързовар и т.н. Аутуоман
умее да се облича и да се доизмисля с
всяка дреха, но рискът да премине
границата на добрата екстравагантност
и кича е голям. Нейният основен проблем
е, че тя не знае как да преценява местата,
на които трябва да се появи, и следователно
просто облича това, което й е най-ново
или най-любимо. Така може да се озове
натъкмена като африканска принцеса с
роба, тюрбан и дървена гривна на носа
на първия учебен ден на детето си или
пък с провлачени дънки и черна риза с
еполети и пера на погребение. Аутуоман
е „светната" с марките
и знае цената на Prada и Chanel, затова
и те са част от гардероба й, но най-вече
във вид на обувки или аксесоари - дрехите
им са прекалено „спокойни" за нея. Ако
следва нейния стил, в България аутмен
би бил определен или като гей, или като
метросексуален в най-добрия случай.
Прекаленото внимание в облеклото не е
предимство за мъжете, според разбиранията
по нашите географски ширини. За да си
остане мачо, той най-често подкрепя
артистизма и маркоманията на своята
аутуоман, като я извежда на места, където може да покаже най-новите
си гардеробни придобивки, обикновено
сред други подобни аутуомъни и аутмени.
Облечена така, Аутуоман вярва, че светът я мисли за: екстравагантна, готина, богата, фатална, секси. Гледайки я такава, светът обаче си мисли, че Аутуоман е: вулгарна, проста, безстилна, недостатъчно образована, несигурна в себе си.
„По дрехите посрещат, по ума изпращат". Така казват у нас, ама... не е съвсем вярно. Облеклото може да отключи врати, но може и така здраво да ги залости, че изобщо никой да не се поинтересува да разучава ума ти. Дрехата е не само олицетворение на личния стил и позиция в обществото - тя носи в себе си културата и възпитанието на човека. Затова в световния корпоративен бизнес никой не си представя да се появи на интервю или сделка с шорти, пък били те и Chanel или Hermès или пък с костюм, но произведен от Cavalli. Облеклото там първо има предназначение, а чак след това получава съответния си престиж според марката, чието лого стои на етикета му. И при това винаги и навсякъде важи едно правило - по-добре с подходящите дрехи от не така престижна марка, отколкото с неподходящи дрехи от престижна марка. А що се отнася до българите - още доста анцузи има да скъсаме и диагоналки да накичим, докато разберем как всъщност стоят нещата.
Коментари