Поезията не е клошарка

на цимента дюшек вместо възглавница некви парцали сгънати акуратно
и некъв изтупан чичка идва през ден да чуди - що не вървя у дома
обяснявам му - аз ще съм тук засега а домът ми е нещо като паметник
с гвардейци и пушки запо-очест, и мумия в бяло биде

отсреща в шкафа на немчеви има стар хляб, сладко от дюли
по кракра развяват карма кучката таня и кучката дърто незнайно бабе
ние ще седнем на пейка под ясена и в ръцете ни непонятно
откъде ще се вземе плик карамелено щастие и това ще са те, деветдесетте

Тези стихове са на поетесата Мария Вирхов. Името е псевдоним - казва се Мария Стефанова, от Ямбол. И е мъртва. Беше на 42. Дотук - нищо нередно. Отишла си е преждевременно, да кажем.

Обаче. Тялото изплувало на 15 юли от Перловската река - сещате са за кой случай става въпрос. За самоличността му научихме почти 20 дни след огледа на местопрестъплението. От жълт вестник - често жълтите вестници вършат повече работа от "новините по телевизията". Оглеждам да видя какво отразяване е получил тоя факт в медиите - нищо. Гугъл - същата работа. После се появява една статия в Уебкафе. И по нещичко в многобройни руски сайтове и блогове (за това - по-надолу). Слухът върви сред познати, колеги, в социалните мрежи. Тя ли е, не е ли тя, ама погребението й е чак през август, какво точно се е случило с нея? Официална версия няма.

За болшинството от 7 милиона починалата си остава "клошарката, чийто труп беше намерен в Перловската, скоро след убийството на Яна". Върху дюшек на цимента. Като в стихотворението по-горе, я виж ти.

Яна Кръстева също инерционно беше наречена "клошарка" в първите публикации след убийството. После случаят се раздуха и взеха да ни обясняват, че не било баш така. Понякога се чудя дали всички, умрели на улицата, в ничията земя, са клошари, и всички, умрели в тлъстите си джипове и имения, са "бизнесмени" с негативна конотация. Изглежда в публичното ни пространство няма други имена и за двата вида. Сякаш смъртта е нещо, което никога, ама никога не се случва на "нормалните" хора. Особено прибързалата, мистериозна смърт.

Мария, за разлика от Яна, вероятно не е убита. Бунтарка, пънкарка, бездомница по душа, алкохолът и наркотиците й били приятели. Животът й не бил по петолинието на еснафа. Това е едната версия. Другата - или същата - казва, че, например, трудно свързвала двата края след смъртта на мъжа си преди 5 години. Могат да са сигурни само онези, които са били близо до нея - публична истина няма.

Всичко това не й отменя правото на почтеност в смъртта. Мария Вирхов си има име, самоличност, четири книги с поезия, камара преводи. Има семейство. Деца. Фейсбук профил дори. И Ейми Уайнхаус умря от прекомерна близост с алкалоидите, но - с малки изключения - публиката си позволи далеч повече уважение.

А руските сайтове пишат за Маша, понеже я припознават като "своя". Мария превежда от и на руски, понякога пише директно на този език. От 1988-а до 1991-ва живее в СССР, замесва се с местния ъндърграунд, пее в пънк групи. По-късно в Москва е издадена последната й стихосбирка Никомея. Преди няколко месеца руските й приятели правят благотворителна вечер, за да й посъберат средства за живот. Тук, в България, обаче тя остава "клошарка" без име. Поезията често е клошарка, нежелана от обществото - не само днес, не само у нас. Буковски не можем да си отгледаме, то се знае. Но пък Веселин Маринов ще ни пее. До дълбока старост, Господ здраве да му дава.