БЕСОВЕ

–      Той ще дойде пак и името му е човекобог.
–      Богочовек?
–      Не, човекобог. В това е разликата...

 Иронично и следпразнично – програма Достоевски. „Изгонването на бесовете” в Театрална работилница Сфумато са два различни, много силни спектакли, инспирирани от мрачния роман Бесове на Фьодор Михайлович Достоевски.

Както преди 14 години, когато същата сцена продуцира успешния си проект Програма „Достоевски” също в две ярки постановки по романа „Братя Карамазови” (Долината на смъртната сянка: Альоша и Долината на смъртната сянка: Иван), така и сега създателите на авангардния лабораторен театър – режисьорите Иван Добчев и Маргарита Младенова, разделиха работата си на мощни, но по същество доста различни половини на цялото (по едноименните романи на големия руски класик).   Струва си да се видят и двете, но първо Бесове, а след това Идиот. Защо?

Ако Бесове е дълбоко потъване в мрачните катакомби на злото, Идиот е опит за сдобряване със Светлината. За спасение. За катарзис. Преди години фундаменталната програма на Сфумато започна с изследване на греховността през сложната природа на променливите, саморазрушителни страсти. И както в онази експресивна театрална обсесия от Достоевски, така и този път надвесването над пропастта си струва усилията. Въпреки светозавъртането. Или точно заради него.

-       Вие атеист ли сте? Атеист ли сте сега?
-       Да.
-       А тогава, преди?
-       Също като сега.

Актьорският ансамбъл успява да конструира демонична картина на злото, което се разпространява като зараза и успява да покоси всяка клетка на обществото – от бунтовния интелигент до озлобения сервилен работник, от безотговорните родители до „без вина виновните” им деца. Особено ярки образи и партньорства изграждат Ставрогин (Борис Кръстев), Тихон (Тодор Близнаков), Кирилов (Йордан Ръсин), Федка Каторжника (Николай Върбанов) и Матрьоша (Самуела Церовска). Особеното тук е, че всички без изключение „играят” Княза Ставрогин, те са негови варианти, поклонници и жертви, те заедно ще преминат през неговата изповед и покаяние...” (по думите на режисьора, Иван Добчев). В този смисъл диалозите им звучат като разроен „монолог”. Всеки опит за промяна води до по-голямо затъване в калното тресавище на кошмара. Защото страданието е колективно. А липсата на прошка и покаяние е основният двигател на това механично, стържещо с озлобление перметуум мобиле.   

Те знаят и не знаят,
че действието е страданието
  а страданието – действие.   

          Т. С. Елиът

Съвсем неслучайно „Бесове” е известен още и като „обезглавеният роман” – заради цензурираната глава „У Тихон”. Точно тази „отрязана глава” обаче е в епицентъра  спектакъла. „Тази глава е твърде греховна, твърде гнусна и ехидно гробовна и точно в това е патосът на Ставрогин – да бръкнеш в най-сакралното, „да убиеш Бога”.” Възможно ли е в началото на 21 век да бъде възкресено това, което предишните векове убиха? Има ли надежда за вероубийците?

 И – какво се случва накрая, след като Създателят е убит?

 Предстои да научиш отговора, след като гледаш този силен като самогон спектакъл.

 Автор: Патриция Николова

А неделя не сива с  NU/ANCE.