Днес е виновна жегата, утре - дъждът

Работата не беше в слънцето, нито в дъжда, нито в природата като цяло. Човек би се оплаквал дори времето да бе точно каквото той го иска. (Такова едно нито да е топло, нито прекалено студено, да подухва лекичко, но не прекалено, за да не разрошва косите ни). Не, изобщо не опираше до това, а до великата човешка природа, която се коренеше в това хората да са вечно недоволни и рядко да виждат ползите, особено ако недостатъците са по-видими. А такива винаги ще се намерят.

Разхождайки се по улиците и оглеждайки къщите и блоковете, с болка осъзнах, че навън нямаше много хора. Беше края на работния ден и всички си бяха по домовете. Тук-там се чуваха недоволни гласове. Замислих се за тях. Сигурно там някъде някой недоволства от жена си, друг от безсрамно високите данъци и цени, трети - просто трябва да се оплаче за нещо, за да се почувства жив, но общото им недоволство беше едно - всички бяха намразили от дъното на душата си жегата, резултат от яркото слънце. Да, точно онова слънце, за което зимата копнеем, а пролетта му се наслаждаваме до последния залез. На есен пък с тъга си спомняме за него.

Поглеждам синьото небе с пухкави сиви облаци по него и се замислям. За себе си, за теб, за живота. Опитвам се да намирам положителното дори и в най-ужасното нещо и да се радвам на малките неща вместо, затрупана от ежедневието, да се мръщя на всяка дреболия.

Виждам пеперуда. Следя я с поглед. Ясно бе, че щеше да вали и насекомото побърза да се скрие.

Заваля. От небето западаха големи капки дъжд, небето сякаш плачеше, че и поредното му усилие ще остане неоценено от човешката глупост. В отговор един плътен мъжки глас изпсува: "скапан дъжд". Слънцето се скри дъждовните облаци, сякаш обидено от човешкото недоволство и обидите.

Дали ще се покаже отново?

Автор: Светослава Николова

Редактор: Илиана Симеонова