Домове за нежни души

Ето защо покрай празника на влюбените взехме, че пообиколихме няколко места в София, свързани с някои от най-известните ни майстори на стиха. Случихме хубаво време и това ни настрои оптимистично - ако не за съдбата на поетите, то за тази на поезията.


Докато част от нас умуват кого да почетат на 14 февруари - Св. Валентин или Св. Трифон Зарезан - българският лирик Кирил Христов отдавна си е решил проблема: „Жени и вино! Вино и жени!". Известен бохем, в младостта си Кирил Христов често сменя квартирите (и жените), бил е съсед с Вазов, когото според спомените на съвременниците не тачи особено, а в края на живота си - след дълъг период на странстване по немско и в Прага, откъдето си води съпруга (не и първата) - намира пристан на днешния бул. „Овча купел" 6. Уви, заради разклатеното си здраве тук не пие вино, а овчокупелска вода, за която се смятало, че е лековита. Но имал поне една утеха - чешката му половинка била с 26 години по-млада от него.
 

До входа на кооперацията, в която минават последните години от живота му, има паметна плоча, буквите върху която изглеждат като изкълвани от птици.


Виж ти, какво съвпадение - последният дом на Кирил Христов се намира на бул. „Овча купел" 6, а този на Христо Смирненски - на ул. „Овчо поле" 116. Приликите не свършват дотук. Дали овцете или някой друг са причина, но върху къщата на Смирненски липсва какъвто и да било знак, че там е живял един от най-пламенните български поети. Подобен знак, трудно разпознаваем дори и от посветените, откриваме чак през няколко преки - в градинката около църквата „Св. Николай Софийски", на ъгъла на „Пиротска" и „Опълченска".

Самата сграда на „Овчо поле" 116 прилича на нападната от „жълтата гостенка", виновница за ранната смърт на Смирненски. От 1959-а тук е музеят на поета, който е затворен за посетители през 2004-та - разпадащата се постройка става твърде опасна. Успокоителни новини идват от Националния литературен музей - в скоро време сградата, която била общинска собственост, ще премине към него, където се заклеха да се грижат добре за нея.

Смирненски влезе в учебниците и в главите на поколения българи като певец на революцията и градската беднота. Неговото творчество обаче е доста по-богато. Ето куплет от стихотворението му „Бохем", подходящ за международен празник на влюбените, какъвто е Денят на Св. Валентин:

Безумно от мен са обичани -
безумно и с порив един
и тежките нимфи в Казичане,
и леките дами в Берлин.
 


Друг поет, чийто любовни трепети остават затрупани под пластове пролетарска романтика, е Никола Вапцаров. И той си отива рано от тоя свят, но поне всеки, който се разхожда из центъра на София, лесно ще открие сградата, построена през 1936-а, в която лирикът прекарва последните две години от живота си - на ъгъла при ул. „Ангел Кънчев" и „Хан Аспарух". Красива паметна плоча, за която Кирил Христов искрено би му завидял, удостоверява това, а добре уреденият музей, създаден през 1952-ра и отворен за посетители от 1956-а, е на четвъртия етаж. Първоначално това е само жилището, което лелята на поета му предоставя, но по-късно към него са присъединени и други два апартамента, които държавата отчуждава. Квартирата е център и на антифашистката дейност на Вапцаров, за която той е арестуван през март 1942-ра и осъден на смърт.
 

Изглежда, че Вапцаров не би погледнал благосклонно към суетливите вълнения, които ни обхващат около Деня на Св. Валентин - няколко реда от стихотворението „Кино" показват неодобрението му към индустрията, която паразитира върху любовта:

Един размазан Джон
целува стластно Грета.
По устните му -
сладострастна лига...
                  С т и г а!

Ако някой от домовете на поетите може да бъде наречен с пълно право „любовно гнездо", то това е къщата на ул. „Раковски" 136. В нея на 29 ноември 1912-а току-що взелите се Пейо Яворов и Лора Каравелова наемат втория етаж (тогава сградата се води на номер 126) - за 5 стаи, кухня и пералня наемът е 115 лева на месец. Уви, само година по-късно, на 30 ноември 1913-а, Лора слага край на живота си, а след фаталната нощ и собствения си неуспешен опит за самоубийство Пейо напуска квартирата.

Вероятно заради особената аура музеят на Яворов в София е създаден именно тук - с разпореждане на Министерски съвет от 12 ноември 1955-а. Отваря врати за посетители на 29 януари 1963-та, а от 1976-а е филиал в структурата на Националния музей на българската литература, сега Национален литературен музей. Сградата е исторически паметник на културата от национално значение. Освен гостната стая и работният кабинет на поета, които възпроизвеждат обстановката, в която Пейо Яворов и Лора Каравелова живеят през 1912-913-а, тук е възстановена и т.нар. „посмъртна стая" с вещите и мебелите от последното му жилище на ул. „Солунска", където на 29 октомври 1914-та слага край на живота си.

 
Семейното жилище на Пейо Яворов и Лора Каравелова е държавен музей в частна собственост. Главният уредник Марко Цветков казва, че през годините съдбата му е определяна от сложни юридически казуси и прибързани административни решения. В момента сградата е собственост на фирма „Дом Яворов" с управител Володя Лозанов, Велик майстор на Великата ложа на старите, свободни и приети зидари в България. Музеят функционира, макар и при доста тежки условия.

Съдбата на „любовното гнездо" на Яворов носи същия драматизъм, както и любовният живот на поета. Някак далечно и в дисонанс с приповдигнатите настроения около Св. Валентин звучи една от най-съкровените любовни изповеди в българската поезия:

На Лора
Душата ми е стон. Душата ми е зов.
Защото аз съм птица устрелена:
на смърт е моята душа ранена,
на смърт ранена от любов...
Душата ми е стон. Душата ми е зов.
Кажете ми що значат среща и разлъка?
И ето аз ви думам: има ад и мъка -
и в мъката любов!


В съседство с музея на Яворов - на ул. „Раковска 138" - е къщата музей „Петко и Пенчо Славейкови". Това обаче не е истинското жилище на Славейкови (разрушено е през 1932-ра), а апартамент, дарен на държавата през 1949-а от внучката на Петко и племенница на Пенчо - Светослава Славейкова, която е и първият уредник на музея. Открит е за посетители от 1951-ва; възстановени са кабинетът и гостната в оригиналното жилище - изложени са предмети, картини, книги и мебели от него, а сред тях е и скромната дървена маса, на която е подписана Търновската конституция. Освен богатия литературен и исторически архив на Петко, Иван, Рачо, Христо и Пенчо Славейкови музеят пази книги, вещи и мебели на поетесата Мара Белчева, с която Пенчо Славейков е от 1903-та.

Когато надникнахме в тази обител, тук - по съседски и заради по-добрите условия - тъкмо започваше премиерата на Не бой се и ела, книга за любовните истории на Яворов в стихове и писма. Посетителите бяха толкова много, че някои стояха на стълбището и дори на улицата, което е рядка радост за окото. Не останахме дълго обаче, а поехме към площад „Славейков", за да приседнем до бронзовите фигури на Петко и Пенчо (паметникът е на мястото, където се е намирала къщата на семейството) и в очакване на Свети Валентин да си припомним някой техен стих. Като например този:

... той ме е прегърнал с клони, аз съм в него вейки свряла,
За сърцата що се любят и смъртта не е раздяла...
Пенчо Славейков, „Неразделни"

Последна спирка от нашата обиколка е къщата-музей на Иван Вазов. Намира се на ъгъла при улиците „Раковски" и „Иван Вазов"; известна е с кафенето в двора си и честите литературни събития в нея. Сградата е построена през 1895-а, а музеят е открит на 26 ноември 1926-а, пет години след смъртта на поета. Това всъщност е първият български литературен музей.

Всеки би могъл да разгледа художествено-документалната експозиция, да влезе в гостната, където Вазов се среща с близките си приятели Константин Величков и проф. Иван Шишманов, да види кабинета на писателя с работната маса и библиотеката му, да надникне в спалнята, където са изложени елегантните му дрехи и да си спомни, че поетът винаги се е обличал повече от добре и е изпитвал слабост към слабия пол. Като младеж Вазов пише и „еротични" стихове, част от които излизат в книгата Майска китка. Тя е издадена през 1880-а от Христо Г. Данов и без знанието на автора; по-късно той се срамува от тях и ги нарича „слаби и неудобни". Дори и да е така, ще е забавно да ги видим върху някоя от картичките за Свети Валентин:

Твойте ненки страстни
не видя в тоз час,
но че са прекрасни,
туй догаждам аз.

Може би приличат
на два портокаля,
затуй ме привличат,
та да ги погаля.
„На непознатата девойка"

Ами, това е. Честит празник и не прекалявай - и с виното, и с поезията.

Текст Петър Чухов