Есен в София: рози и контрольори

Есента в София идва с първия учебен ден. Край. Закотвен си. До 15-ти може още да мърдаш тук-там и слънцето е склонно да поостане в август. Мястото по тротоарите става по-малко, разминаваш се с младежи с раници, цветни, шумни, страхотни. Колите стават повече. Дишаш по-трудно, движиш се по-бавно.Чакаш повече по спирките.

През есента в София задължително трябва да си със слушалки и да си отваряш очите на четири, когато пресичаш. Аз ходя с поглед, забит в земята. И виждам остатъците от лятото, забързаните крачки, посоките, замислянията, открадните стъпки от танц. Нечия роза се е разпиляла и цветът ѝ е заседнал сред сбръчканите листа. Спирам, коленича, заснемам. Подтичвам по бордюра, припявам си. Виждам ги на спирката.

Есента в София събужда контрольорите. Избират ги с кастинг. Дебели, потни, грозни, мазни, противни. Дори желанието ми да снимам едното чучело пропадна. Лелка над 50-те с черна коса, изрисувани с черен молив вежди и ултра ярко червило, все пак не толкова ултра, колкото простотията ѝ.

Качваме се в тролея. Изникват от нищото. Чудиш се как общо 300 килограма може да се поберат, че и да изчезнат в тролея. Склонни сме да виждаме само хубавото. До мен седи жена с празна стъклена чаша в ръце и по чехли, очила и олющен бял перлен лак. Не реагира на появата им никак. Мъжкият ѝ иска билета; тя го поглежда въпросително, вади талони, къса първия номер и му го подава. Той не смее да се заяде, че е трябвало да продупчи билета, къса го и го връща.

Тя пътува с чаша.

Празна.

София.

София през есента. 

Автор: Mila Sum