Ла-ла-ла в неземна светлина или тра-ла-ла на лунна светлина

Буквално преди часове мюзикалът La La Land триумфира с цели 6 статуетки Оскар. Филмът беше отличен за най-добър режисьор - Деймиън Шазел, най-добра актриса в главна роля - Ема Стоун, най-добра песен - Джъстин Хъруиц и в две технически категории. Още с 14-те си номинации La La Land постави рекорд - най-номинираният мюзикъл в историята на Оскарите, надминавайки дори Мери Попинс, който има 13 номинации. La La Land спечели и цели 7 награди Златен глобус, наградата за най-добър филм на годината на Гилдията на филмовите продуценти и редица други престижни отличия.

За
След като ми писна да слушам българските филмови критици да обясняват как филмите от Оскарите не стават за нищо, реших да излея в текст емоционалния си изблик и дълбоко скритата част на романтичната си същност. Както доста неща, които някой някъде на Запад харесва - ние не го харесваме. Ама ние не просто не го харесваме, ами направо го ненавиждаме. Започват се статуси във Facebook и едно такова задушевно българско “тая пък тъпотия кой ѝ е дал толкова номинации и награди“, или пък “кви са тия идиоти в тая гилдия“ или пък “Раян Гослинг е пълно дърво, плюс това е много грозен и хич, ама хич не може да танцува...“

И ще си спестя безмислените обяснения какви са критериите на филмовите оценители при различните награди, защото само малцина ще го разберат, а направо ще кажа защо на мен La La Land ми харесва! Държа да отбележа, че далеч не сред топ 10 на любимите ми филми (само да вметна, че любимият ми филм е Реквием за една мечта), но спечели сърцето ми по ред причини! Ето и кои са те:

Този филм може и да не е от онези, които ти спират дъха, но не те оставя и безразличен. Харесвам го, защото ме връща към онази романтична страна на Холивуд, показана във филмите от 50-те и 60-те години, която сякаш отдавна бяхме погребали на фона на новите пошли и блудкави романтични комедии, заливащи пазара. 

Харесвам го заради цялата розово-пурпурна красота, изливаваща се от екрана! Заради всички цветове, съзвучието, джаза, суинга, звездите, мечтите и най-вече онази странна любов, която съществува и в реалността. Харесвам го заради тъгата, в която се раждат красивите мелодии и минорните нотки, които са облечени в красиви дрехи в ярки цветове. Заради величествените гледки на града, заради полиритмията, рагтайма, импровизациите и феноменалния санудтрак. Харесвам го зарадите времето, когато бяхме тинейджъри и се шляехме из улиците, наблюдавайки красивите залези, заради спомените... Заради нестихващия стремеж да гониш мечтите си и да вярваш, че някой ден ще успееш. Харесвам го заради неспиращия устрем към танца, поднесен от La La Land. Ах, тази невероятна магия на танца, която те грабва, омагьосва и никога не те пуска.

И накрая, но не на последно място - влюбена съм в невероятния финал на филма, който е толкова оригинален и впечатляващ, че просто трябва да го видите. Първата ми мисъл беше, че не искам да свършва или поне искам продължение, но твърде скоро съжалих, защото... Това е истински chef d'oeuvre - вълшебно, прекрасно и съвършено. Може и да не ви разчувства, разплаче или накара да затаите дъх и  вероятно възприемането му зависи до голяма степен от конкретния емоционален момент, но твърде много се съмнявам, че няма да ви допадне поне малко. Защото светът никога не трябва да спира да танцува!

Текст Милена Славкова

Против
Радвам се, че толкова възхваляваният La La Land беше брутално отрязан за най-важната награда - тази за най-добър филм. И ще обясня в следващите редове защо.

Хубаво е да има повече мюзикъли, но точно липсата на този тип изкуство направи от La La Land такава медийна сензация. За Бога, в този филм участват актьори, които не могат да пеят. Райън Гослинг не може да пее! Ема Стоун показва повече талант, но добре че ги има специалните ефекти дори по отношение на звука, за да има доволна доза маскировка. В целия филм имаше един истински мюзикъл щрих - началото, когато на магистралата наистина гледахме мюзикъл. След това, особено Гослинг, не смееше да си отвори устата - все пак не е толкова глупав, за да не усеща какво може и какво тотално не може. Райън много го бива в стоическите физиономии - този неразгадаем истински мъж, който таи в себе си цяла палитра от чувства и я изразява само с лека промяна на положението на скулите на лицето си. Е, да, но в мюзикълите лирическият герой си излива душата с пеене. Най-елементарен пример е един от сравнително скорошните мюзикъли Мама мия. Там наистина се пее и танцува.

Самият сюжет си беше... деЦко. В това нямаше да има нищо лошо, ако лиричните страдания на героинята, която непрекъснато бива отхвърлена и не успява, и не успява да сграбчи мечтата си, не минаваха на заден план - зад редовните ѝ “случайни“ срещи с добре изглеждащия с брада Гослинг.

Единственото нещо, което ми направи впечатление, беше финалът на филма. Поздравления за него - но когато завръзката и кулминацията са минали сякаш на шега, в лигаво розово-лилаво и без необходимата доза драма, която предполага сюжета, няма защо да роним сълзи как песента и танца не спасиха света. Те ще го спасят - в следващия мюзикъл, в който наистина се пее.

Текст Ивайло Ачев