Мартина и Дойчин

Партньори в живота, работата и мечтите. Основатели на Арт фондация ДОМА и активни обществени дейци. Те са отговорни в последните три години десетки чуждестранни артисти от Европа и Азия да посетят София. Грижат се за по-добрия градски облик, за възможността да имаш денонощен транспорт и за отличното ти парти настроение.

Представи си, че минаваш покрай Народния и изведнъж попадаш на уличния пърформънс на южнокореец, който с авангардния си външен вид слага в джоба си и Лейди Гага в най-изтрещелия й период. Или пък пиеш бира на Кристал и ненадейно пред теб се появява огромно чудовище, което лази по земята, а от него изведнъж изкача чернокож пич с расти от Швеция. Или по неведоми причини попадаш в хладилен завод Мраз, където 1000 души запълват изоставената индустриална реалност под звуците на нашумял скандинавски диджей. Всичко това са те - Дойчин Котларов и Мартина Стефанова или двете срички на Арт фондация ДОМА. Не, нямаме предвид те самите, а всички онези интересни хора, с които ни срещнаха покрай ДОМА Арт Фест последните три години. Повод за срещата ни става поредната им инициатива - филмова кинопанорама на лошото момче от новото немско кино Райнер-Вернер Фасбиндер, която ще се проведе от 10 до 18 май. "Ще има и винил парти с участието на немски диджей, с когото се запознахме в Берлин", не пропуска да добави Дойч. Имаме уговорка пред Дом на киното, където ще бъдат показани филмите на Фасбиндер и където миналата година по това време световноизвестният лего артист Ян Форман направи една от софийските си мозайки (цветната кръпка на стълбите е негово дело, а причината - отново ДОМА). Двамата тичат от различни страни - единият тъкмо е провел поредната среща за новото събитие, а другият е използвал обедната почивка, за да се измъкне от офиса. И двамата не спират да говорят, но винаги се изчакват и допълват. Слушаме ги с интерес и се постоянно се чудим за кое по-напред да ги попитаме.

Как се срещнахте вие двамата?
Мартина: Запознахме се на културно събитие, свързано с мода. Още от първия миг Дойчин ми направи впечатление с изрядния си вид - беше с бяла риза и се усмихваше много лъчезарно.
Дойчин: Беше през 2010. Мен пък Мартина ме грабна с чувството си за хумор и с приятелката си. (смее се) Носеше интересна брошка, приличаща на дъвка, и всъщност това стана повод да ги заговоря. Впечатли ме и подготовката й по геополитика - не всеки ден срещаш чаровна дама, която говори аргументирано на подобна тема!
А как започнахте да работите заедно?
М: Това бе естествен процес. Винаги сме споделяли еднакви идеи, ценности и енергия. И някак си, на третата година от нашето запознанство, те се вплетоха и решихме да създадем нещо заедно.
Д: Тогава създадохме Арт фондация ДОМА и измислихме една краткосрочна, тригодишна стратегия, която включваше и създаване на фестивал.
М: Всъщност, всичко започна с това, че през 2005 заминах на културен обмен в Южна Корея. Там се запознах с проф. Хоган, декан във Факултета по изкуства в университета в Джунг-бу и много известен художник, който бе мой ментор. Впоследствие той започна да пътува по света и тогава се запитахме защо да не го поканим в България. След това идеята се надгради - защо той да не покани още хора, защо ние да не направим нещо по-мащабно. И постепенно идеята прерасна във фестивал.
Д: През 2005 тя бе в Южна Корея, а през 2010 аз завърших право в Софийския. И така, регистрацията на подобна фондация по естествен начин събра един юрист и един графичен дизайнер - два ключови елемента за успешната й дейност.
Да разбираме ли, че Мартина е креативният мозък, а ти - организационният?
Д: Аз съм моторът.
М: И двамата сме моторът! Аз съм креативната, а той административната част. Но и на него не му липсват добри идеи, а на мен не ми липсва талант за организация. Така че се допълваме.

А кой е шефът?
Двамата в един глас: И двамата!
М: И двамата сме личности и притежаваме характер. Може би от там се поражда взаимно уважение и колегиалност.
Д: Днес съвсем случайно прочетох едно интервю на Кристо и Жан-Клод, в което разказваха как през 50-годишния си брак постоянно са били в раздори и многократно са пророкували, че ще се разведат. Но в крайна сметка радялата настъпва със смъртта на Жан-Клод. Това не е сравнение, но е пример как такива творчески групи всъщност успяват да се съхранят и да вървят напред.
А когато се скарате по работа, какво става с климата вкъщи?
М: Има един хубав момент, че и двамата сме огън. Понякога той може да е голям, но минава бързо - трае най-много два дни. Климатът обаче остава винаги творчески и работен. Има борба на личности, но винаги уважението и желанието да сме заедно и да продължаваме напред ни държи и сплотява.

За тези три години се откроихте с подбора на много интересни артисти. Как ги откривате?
М: С годините се научихме да работим с различни външни куратори, които каним. Има и имена, на които ние самите сме големи фенове и си мечтаем да се докоснем до тях и творчеството им. Така че съчетаваме двете неща.
Д: С вдъхновение и с много сериозни проучвания. Тук е намесен и усетът за пулса на събитията в глобалния свят. България леко изостава от него и сме преценили, че именно чрез тези артисти локалната сцена би могла да навакса. Това помага дори и с работата с администрации и институции, които биха могли да те подкрепят финансово.
Какво се случва с ДОМА Арт Фест в момента?
М: ДОМА фест е първият сериозен проект на фондацията, с който започнахме. Покрай него се образуваха и много странични проекти - UnderGara, ЗА денонощен градски транспорт в София, изложби, станахме част от Инициативния комитет за градско развитие. В момента изживяваме една позитивна промяна - фестивалът се трансформира в целогодишни събития, разпръснати във времето, които досега концентрирахме в 10 дни или месец. Като платформа той остава, но сега ще има и повече отделни събития, организирани от фондацията.

След съвместното парти в хотел Родина, второто такова събитие е предстоящата ретроспектива на Фасбиндер. Защо точно той?
Д: Вдъхновението дойде през юли 2015, когато попаднахме в едно от най-важните берлински арт-пространства Martin-Gropius-Bau. Там имаше дигитална ретроспективна изложба на Фасбиндер по повод 70-годишнината от рождението му. Знаехме кой е, но тогава осъзнахме, че той наистина е една от емблемите на новото немско кино. От друга страна  един от принципите на ДОМА е представянето на изкуство, което у нас е по-слабо познато. Тези два фактора - Фасбиндер като значима творческа фигура и сравнително по-периферното му познаване у нас - ни накараха да организираме филмова ретроспектива по темата в София. След това смятаме да продължим и с други събития, свързани с тази личност.
М: Фасбиндер е бунтар. Той е много голям мозък, мислеща личност и донякъде трън в обществото на своето време, който успява да си завоюва световна слава и в крайна сметка бива признат. И всъщност, докосвайки се до него чрез тази изложба, осъзнахме, че Германия през 80-те много напомня на България в настоящето. Тогава решихме, че подобна личност и характер би открила своето признание и тук. Той е артист с невероятен стил и със страхотна визия за света. Ключово за него е това, че провокира мисленето на хората и именно това бихме искали да направим тук - да накараме хората да мислят.

Вие май доста пътувате - къде бяхте последно?
М: Много пътуваме, защото започваме отвън навътре. Правим го, за да продължаваме мисията на фондацията и да търсим и се запознаваме с нови хора. Последно бяхме в Косово. Няма бомби там - освен културни. Това е една изключително интересна нация, която тепърва започва да се развива - най-младата в Европа. Определено има какво да научим от тях.
Правите доста за града - освен от културна, така и от социална гледна точка. Какво бихте променили в София, сравнявайки я с други места, където сте били?
Д: На първо място градския транспорт - той е кръвоносната система на всеки град. Неслучайно имаме инициатива ЗА денонощен градски транспорт в София - тя се явява единствената европейска столица без такъв. Всъщност, онова, което най-ефективно може да повлияе върху позитивните промени, са живеещите в града. Отношението град-хора тук е дисбалансирано.
М: Тук надделяват колите. Това е един от най-зелените градове в Европа, но незнайно защо се работи в ползва на автомобилите. Аз бих увеличила потока на съвременна култура, достъпа до нея и мобилността.
Има ли полза от подобни граждански инициативи? Чуват ли ви?
Д: От време на време да.
А ще минете ли на Партито на градския транспорт, което се организира във Facebook?
Д: Всяка подобна инициатива, независимо дали излиза от нас или някой наш съмишленик, ще бъде подкрепена!

Ако не бяхте тук, къде щяхте да бъдете?
Д: Аз съм от Пловдив и ако не бях завършил университет в София, предполагам, че щях да остана там и да върша нещо подобно. Ако не Пловдив, логично щеше да е някъде отвъд Калотина.
М: Аз съм точно там, където бих искала, където съм родена - в България, в София. Защото тук е домът - ДОМА е у дома - не случайно това е името на фондацията, което цели да изкарва навън, но и да връща у дома!
И партито никога не спира у ДОМА...
М: Обичаме живите, енергични градове и този тип хора. Преди години се казваше, че София е новият Берлин. Сега се казва, че Прищина е новият Брелин. Аз пък бих казала, че новият Берлин е цяла Източна Европа, така че ние поддържаме, подкрепяме и се вливаме в тази енергия.
Д: Неслучайно всички от нашите събития имат и своя парти елемент, защото в тази стресова среда това се явява упойката, която те извежда от реалността. Така че, колкото и да са се опитвали да ни критикуват опита ни да балансираме между изкуството и забавлението, ние ще продължаваме да правим двете неща заедно - така ще е и на Фасбиндер.
Изкуството и забавлението май си вървят ръка за ръка по принцип...
М: Точно така! Хората са го измислили още от древни времена - с първата пещера с рисунки и първия огън, около който е имало купон. Ние просто продължаваме традицията.
Д: Не откриваме топлата вода, но я пием!
А ако бяхте изкуство, какво бихте били?
М: Съвременно. Защото живеем сега, в настоящето, реагираме и поемаме настоящето около нас и го изразяваме така, както го възприемаме. Ние сме това, което се случва сега.
Д: Пърформънс - за мен това е най-живото изкуство.

Повече за ДОМА ще откриеш тук

Текст Мартина Панайотова / Фотография Славея Йорданова