Обядвай в центъра и полудей!

Понеделник e. Наближава 12:00 и вече съм много гладен. Обличам се и излизам за обяд, като тръгвам към заведение тип-бистро с витрина с готови ястия. Когато пристигам там, виждам, че опашката е голяма, но вече е късно да ходя на друго място. Чакам си 20тина минутки, пристъпвайки от крак на крак и накрая си взимам храната в кутия за вкъщи, защото почивката ми скоро ще свърши. Избирам си пилешка пържола филе, а за гарнитура печени пресни картофи с копър. Леличката загребва два пъти с черпака и слага порция като за двама. Пита ме: „така добре ли са картофите“, а аз иронично и отговарям, че са ОК – „ще почерпя и колегите“. Гледа ме лошо и нещо си мърмори. Все ми е та!. Взимам си и таратор. 13 лв. WTF? Къде е печеното прасе само не разбрах! В офиса опитвам от пилето – студена гума, обзалагам се, че е печено преди часове. Картофите също са студени. Тараторът и той студен ;) (шегувам се) и представлява вода с лек вкус на мляко (за това не се шегувам). Срещат се и краставици, а за орехи и дума не може да става.

Понякога завиждам на хората, които са на диета или спазват някакъв режим. Те нямат проблем с това какво ще обядват и винаги са подготвени за режима, който спазват. Обядът си е нещо сериозно и към него трябва да се подхожда с нужното внимание, разбира се! И къде е драмата? Няма драма, само скромните ми изисквания храната да бъде топла и вкусна и на що годе приемлива цена. Ако обаче съществуваше пътеводител за вкусно хапване по обяд в центъра на София, то списъкът едва ли щеше да бъде много дълъг. И може би запълнен повече със заведения за бързо хранене. Не искам да генерализирам, но ми се струва, че в търсенето на бърза печалба и повече клиенти, много търговци са се изгубили по пътя, а вкусът на храната е последната им грижа.

Вторник е. Обмислям да седна в някое ресторантче с обедно меню, за да не се редя по опашки. Април ни донесе хладно време и ми е леко студено, затова решавам да хапна топла супа.

Идва сервитьорката и поръчвам пилешка супа. „Само това ли!?“ Не, донеси ми и едно печено прасе – мисля си аз, но казвам, че ще поръчам още нещо, след като доразгледам менюто. Пита ме още за „нещо за пиене“ и „хляб за супата“ и отива да маркира. Разглеждам пак менюто и поръчам още салата, която впоследствие се оказва доста гадна – пластмасови домати и имитиращ продукт вместо сирене. Добре, че поне супата беше вкусна. Оставям десетачка и си тръгвам, отбелязвайки си наум повече да не сядам тук, ако ми се хапва само супа.

На следващия ден - сряда, отивам в супа бар и доволен, че момичето не ме пита „само това ли“, си взимам супа за 5 лв. Вкусна е! Но е за 5 лева. Но е вкусна.

Иначе пък разнообразието в центъра е голямо! През петте делнични дни можеш да се разходиш кулинарно през всички по-популярни кухни, наред с българската традиционна. Най-разпространен, предпочитан и евтин вариант безспорно си остава бързото хранене (Fast food): дюнери, бургери, сандвичи и скара.

Четвъртък е, 12:00 часа. Няма нужда да казвам, че съм гладен. Излизам и тръгвам без ясна идея какво точно ще обядвам. Подминавам баничарницата. Стига с тези тестеняци, ще трябва и на море да се ходи, а съм като кит. Подминавам и дюнерджийницата. Докато чакам дюнера, целият ще се ароматизирам на пържени картофи. Ще си взема нещо от сръбската скара. Знам там една, какви плескавици имат! А пък какви пържолки...

Още от далече виждам около 30 човека на опашката и ми става ясно, че пържолката няма да е днес. Връщам се на дюнерите.

Стоя прав на улицата и се мажа като прасе с дюнера и всичко падащо и капещо от него I love it!

Вариантите за поръчка, също са опция за хапване в офиса, но в повечето случаи, докато доставчикът донесе храната, тя вече е изстинала. А най-дразнещото при поръчките, е че има и цена за доставка, както и за кутии и прибори. И накрая излиза, че храната ти струва 8 лева например, а за доставка и консумативи трябва да платиш още 6. Колкото и да ми обяснявате, че кутиите и пластмасовите прибори не са безплатни за търговците, това не ми се струва адекватна търговска практика. А когато доставчикът донесе храната и той чака бакшиш и те гледа накриво, ако му дадеш точната сума.

Петък е! Минава 11:00. Колеги ме офертират да си поръчаме нещо от популярна верига ресторанти. Ама не тези от моята стая – те са диетаджии. Все са на диета, а през целия работен ден само вадят някакви запаси от шкафчетата и „отслабват“. Та, викам си супер – тъкмо няма да ходя да се редя по опашки. Избираме и поръчваме. Евал съм ги и 15те лева, поне ще се нахраня.

13:10 часа. Телфонът ми звъни, доставикът е тук. Притепервам от глад. Разпределяме кутиите, но точно моята порция я няма! За сметка на това има храна, която не е на никого. Работата е ясна – от заведението са объркали поръчката. Звъня: „Ало, объркали сте ни поръчката“. Няма проблеми, ще приготвят недоставения артикул и ще го доставят, а сгрешената кутия храна остава за нас, бонус. Супер! Нападам порцията. Съдържанието и е студено, но вече съм много гласен и не ми пука. В това време телефонът ми отново звъни. Пак са от заведението: „Ало, здравейте отново, господине. А пазите ли още грешно доставеното, за да го върнете на доставчика, когато донесе останалата храна?.......“

Автор: Владислав Иванов

C'est la vie

При баба си е най-хубаво