Работа в ресторант? Не мерси!

Качеството на ресторантьорския бранш у нас отдавна е под средното ниво, но за жалост въпреки това все повече хора се насочват към него, защото се вадят „големите пари“ и имаш шанс за „развитие“.

С „носталгия“ си спомням, когато самата аз случайно попаднах в тези среди. Бях завършила току- що гимназия, кандидатствах в университет и чакайки си резултатите, реших  да потърся работа, с която да се издържам, докато съм студентка. По онова време не се и замислях, че мога да си изкарвам хляба с писане от самото начало и изобщо да не се налага да прекрачвам прага на който и да било ресторант/магазин, явявайки се на интервю.

„Съдбата“ ме отведе в  луксозно заведение в идеалния Център (съвсем близо до дома ми) и веднага бях одобрена за една доста кофти длъжност - помощник в кухня/мияч на посуда. За нещо по-„престижно“ ми липсваше опит, а и на никого не му се занимаваше да ме обучава. Но срамна работа няма, както се казва. Особено, когато си на 19 и животът е пред теб…
Още първите дни красотата, позитивизмът и разкошът на ресторанта се стопи. Кухнята имаше размери на килер, да бъдеш нокаутиран с мръсна купа или друга посуда не се считаше за кой знае какво, а осигуряването на 4 часа, при положение, че се скапваш от работа 12 , беше нещо нормално.

Шефовете идваха от безумно богати семейства, можеха да се нарекат още младежи и разбираха от управление на ресторанти, колкото аз разбирам от космонавтика. Уж имаше установено работно време, но все се оставаше след него. Заплатите няма да ги коментирам, но помня как един колега се къпеше в банята, намираща се до съблекалнята, защото няма достатъчно пари да си плати наема и сметките и в последствие си донесе четка за зъби, джапанки и хавлия, които месеци наред стояха там. Единият ни шеф се шегуваше, че ако случайно изгонят някого от квартирата му, винаги може да спи в заведението. Щедър човек, нали? Какво по-прекрасно от това да живееш и да работиш на едно място?!

Екипът се състоеше от петима готвачи, двама бармани, две-три сервитьорки,  някаква счетоводителка, която сякаш идваше в ресторанта само колкото да не си седи у дома, а по-късно се появи и един псевдоуправител- сервитьор, който умееше единствено да крещи и да препуска наоколо, правейки се на страшен.

Сещам се и за една куриозна случка.

Един уикенд, когато вече ресторантът клонеше към фалит и клиентите избираха други места за вечеря и питие, се напълниха няколко маси за секунди и поръчките неочаквано заваляха. Само че някои от старите готвачи бяха избягали (буквално) заради неплатени заплати и имаше една жена за пробен период (пълна откачалка) и един     ветеран от първоначалния колектив. И двамата, разбира се, бяха тотално неадекватни и трудничко се справиха с прииждащите поръчки. Тогава на помощ се притече управителя-сервитьор, обзет от бясна паника и със скоростта на светлината избута всички останали и се зае да подготвя риба и зеленчуци за пържене. Изцапа с брашно официалната си риза, но това не го смути. След почти успешното приготвяне на някои от ястията, се стрелна към салона, за да ги сервира. Някои герои от кухненската гилдия обичаха чашката и често успокояваха нервните си изблици с нея, като тази „утеха“ се превръщаше в противен навик. Как точно пиянството им помагаше, остана загадка за мен.

Сервитьорките бяха енергични и ведри кифли, които смятаха, че са достигнали върха на своята кариера и един телефонен номер на клиент, надраскан върху листчето със сметката, можеше да осмисли деня им. Имаше и една по-човечна, с готини татуировки и креативно мислене, но бързо напусна. После дойдоха още две, сравнително читави. След първите неплатени суми, които си бяха изработили, бързо офейкаха.

Имах и колежка, с която си разпределяхме смените. За нея мога да кажа, че притежаваше добро сърце и знаеше какво се случва около нея повече, отколкото целия персонал взет заедно. „Нисшата“ длъжност не й пречеше да е извисен човек с характер и достойнство, каквито липсваха на повечето там.

Когато някой познат ми хвалеше разпалено скъпарските ресторанти, ми идеше да го хвана и да го заведа във вътрешността на едно такова място, за да види какво стои зад лукса, скъпите ястия и вежливия персонал - робски труд, укриване на данъци, далавери и измами, простащина, злоба, агресия, пиянство и…безброй претоплени и спаружени ястия (от обедното меню) на няколко дни, които ти сервират с усмивка. Добрата новина е, че тази пародия на ресторант фалира едва година и половина след създаването си. Лошата е, че има хиляди нейни подобия, заблуждаващи с изкуствен престиж, шанс за нормални условия на работа и човешко отношение. И до ден днешен не посещавам „изискани“ ресторанти. Не защото нямам възможност, а защото веднага ще изгубя апетит.

Автор: Белатрикс
A тук можеш да прочетеш един истински трогателен градски разказ

Какво най-много мразят сервитьорите?

Тръгна ли си, ще е зима