60 дни по-късно

За седмица бях в Котел. Не бях излизал от София от декември. Чувствах се като крепостен столичанин.
За седмица усетих пълнота и съвсем конкретно спокойствие. Но и обратното.

Една сутрин отидох до природонаучния музей. Там се натъкнах на прекрасно растение. Името му е неповторимо. Направо е един път - решетка обикновена. На табелката пише, че „дрогата" му е в корените и е потогонно, пикочогонно, стомашно и нервно успокоително. Препоръчва се при вода в коремната област, възпаление на бъбреците и пикочния мехур, кожни обриви и пъпки, лишеи, тежко храносмилане. И това, което най-много ме вълнуваше: помага при болки и киселини в стомаха, глисти, тении, хемороиди и т.н. Тоест вярно е, решетка обикновена или обикновените решетки (дори не става въпрос за необикновени!) са ефективен цяр срещу лакоми задници.

На една витрина разстояние беше поставено друго забележително растение - комунигата. „Дрогата" му е в стръковете и има силен сънотворен ефект. Прилага се при повишена възбудимост на нервната система. Описанието, дано не е прекалено соросоиден или натрапчив потокът на мисълта ми, странно напомня циничната склонност на „социалистите" към догматична дрямка. Непоносимостта им към гражданска активност, действия и неподчинение.

Наскоро си купих антикварен брой на списание, сиреч рових в кашон с книги за три лева. Разлистих го. Отпреди 22 години е. В него има статия, в която са анализирани БСП и техните избиратели чрез социологическо проучване. Изводите на дългото изложение са, че те като цяло са противници на уличния натиск и протест. Смятат, че можем да излезем от кризата, като оставим стачките и митингите. Обявяват за незаконно решение, наложено на властта от улицата. До известна степен по-голямата част от избирателите продължават да смятат БСП за „партия на реда" и „партия на спокойствието". Това влиза в противоречие с лозунга „Промяна!". В известен смисъл тя е „национална партия", но и антизападна - само 6,3% от избирателите й смятат, че България трябва да поддържа приоритетни отношения със Запада. Същевременно главен гарант за независимостта е СССР.

Времето лети. И не всичко тече, не всичко се променя.

В друга сутрин, в утрото на нова ера, нямаше Тази сутрин. Сутрешният блок на най-гледаната частна телевизия. За пръв път от повече от десетилетие. Защо стана така, че той избяга с телевизионните си крака? Слагам рима, за да не бъда ударен от някоя (не)видима заплаха.

Тогава се замислих. Бях си давал сметка за подобно положение, но сега реално бях в него. Ако си без интернет и само с местната информационна мрежа. Ако разполагаш само с вестниците, които се продават. Ако гледаш наличната телевизия. То ще живееш на странно и глухо място. Въпреки възрожденския дух на града. Каквото и възрожденско да се случва в настоящето, то е някъде другаде и се отразява някъде другаде. Живее се другаде.

Натъкнах се неколкократно, най-малкото защото гледах футболни мачове с баща ми, на медия, която може да бъде обвинена в поне седем телевизионни гряха. Непотвърдени и неофициални обвинения спрямо подкрепящи протест и вето личности. Включително и президента. Намеци и инсинуации, граничещи с клевети. Два пъти изгледах новинарски емисии, в които за седем минути двукратно видях Сергей Станишев по два различни повода. И нито секунда от протестите. Но трябва да призная, че им беше признато съществуването, макар и без визуално потвърждение. Телевизията се държеше като радио. За някои събития.

Уви, радиото не каза, че голяма група граждани не гласува доверие на цялата банда. Заради всичко. Не само защото пенсионно осигурителна компания „Доверие" може и да продължи битието си в други страни и джобове.

Узнах обаче от вестници и телевизия за всевъзможни любовници, лукави фондации, наивни глупендери, офшорки, голи и разкрачени жени, плащания, компромати, кръгове и конспирации, които чрез координирани и централизирани протестни действия от два месеца искат да запокитят страната в бездна, от която няма излизане.

Не чух смислен коментар от партията, която плющящият Шамар подкрепя, по повод антисемитското му изказване.

Върнах се в София. Отворих си мейла. Спам от сайта oreshak.bg - не мога да преценя дали е уместен или неуместен. Четох какво е ставало последните дни. Раждащият бисери гражданин-рецидивист Бисер Миланов-Петното ме смути най-много. Гордее се, че не чете книги и не иска да ходи по стъпките на другите. Със суперпросто око се забелязва близостта му с Ханку Брат. Родствата са и по избор. Предпочитам да не се доверявам на хора, които не уважават четенето и дори и за миг не се усъмняват, че сме джуджета, които са стъпили на много, много, много рамене на гиганти. Или поне на раменете на други джуджета. 

И изведнъж, „неочакваното" се случи. Бойко Борисов започна и няма спирачка. „Тези хора нямат моралното право да управляват, те не са първа политическа сила. Народът е оценил това, което направихме през годините".

Хегел наблюдавал Наполеон, възхитил се и написал „Видях императора - този световен дух - да излиза на кон от града на разузнаване". Реакцията, която този депутат предизвиква, е далеч от световния дух или от възхита. Думите, действията му, цялата му аура лъхат на арогантност и простащина. И през зимата, те и монополите, докараха гражданското тяло не до дух, а до световен сдух, потрес и протест.  

„Цветанов си е заместник-председател на ГЕРБ, не знам да има недоволство срещу него в партията". В случая не е ясно кой е конят и кой е Наполеон. Кой ще се умори и ще бъде отстрелян (уморените коне, нали) или поне изоставен?

Нека не се забравя кой всъщност запали пожара. И кога имаше горяща човешка плът. Меко казано, е неприлично. Баба ми би казала, че е грехота да си пожарникар, да се изживяваш като пироман и накрая да пееш в политически ключ балканска и безотговорна версия на „We Didn't Start the Fire" на Били Джоел.

В настоящия, а и в бъдещ подобен политически климат отново ще повярвам на Конституцията и по-точно на чл. 59. (1): „Защитата на отечеството е дълг и чест за всеки български гражданин". И на пеенето на Том Йорк - „Bring down the government. They don't speak for us".

Депутатите си взеха хавлийките. Не се спасиха за дълго на плажа. Ще бъдат посрещнати. Край Парламента, не само в петък, е адски топло. Коварна августовска жега. Прокълнато и блажено лято. Всичко се разлага, разпада се, подметките джвакат, въздухът е развален. Навсякъде мирише на екскременти, не се опитвайте да го отричате. Смрад се носи не само от Перловската река, но и от бялата сграда, от белия автобус и от белите якички на ризите. Трябва да се пусне водата. Да се почисти.

Има работа, която да се свърши. Хигиенизацията е важна, но има и още дейности, които трябва да се влеят във всекидневието, не само в извънредното положение. Има какво да си кажем, какво да кажем някому другиму и за какво да поразмислим в себе си. Има време за откровения и изповеди. И от признанието, че сме дорасли за собствения си траур и погнуса, но и за собственото си възраждане. Да се стъписаме пред нахалството. Да усетим до кръв, че сме засегнати, и да сме убедени, че съпротивата си струва. Едва ли може да се понесе тяхната недораслост, която оставя онова нещо без смисъл.

„Онова нещо" е нашият живот. Животът зависи от формите, а форми все по-малко се намират от тези фигури. Безформена ситуация.

Таксиметров шофьор ми каза, че „ще разцъкат някакви скришни лайна като 97-а и ще продължава кенефлъкът". Казах му, че предпочитам да не се съглася. Нека бъде празник. Под празник разбирам не елегантност, карнавал или някакви маниери. А достойнство, твърдост и морална издръжливост. И светлина, не блясък.

В тази страшна, ужасяваща и смешна страна и родина трябва непрекъснато да се оспорва идеята, че за да може да се избута някак дори един ден, никога не трябва да се казва истината. Защото в тази страна само лъжата води напред. Лъжата с прикриване на апетитите на определени групи. С увъртане, с изопачаване и със заплахи. Истината не трябва да има за последствие само контраобвинение, осъждане и поругаване. Не трябва да се търси спасение в лъжата, в самозаблудата и в дългия сън. Който казва истината, не трябва да се преследва и осмива. Или наказва. Тези, които искат да бъдат наказани или направени за смях, вече не са малцина. Лъжата и злото могат и да не се възпроизвеждат.

Оставка.

P.S.
А ако някой желае обратното, то нека не се задоволява с по-малкото зло. Нека гласува за Ктхулу. Чудовище, съчинено от Х. Ф. Лъвкрафт, високо стотици метри и с гигантска глава на „ахтопод", според изказа на Захарий Стоянов.

P.P.S.
Разбира се, докато пишех тази история, ми идваше до гуша. Oт откровеност и от честност.    Копнеех колкото може по-скоро да започна да пиша нещо, при което да мога малко да послъгвам. Да се преструвам, да речем, както обикновено. Сега не е такъв момент. А сега може да е и в този момент. Тук и на мига. Там и винаги.

Фотография Васил Танев