А бяхме лоши

Когато си вдигна ръцете, ставам поне 200 сантиметра. Сериозна летва дори за тълпа избягали от сирийската война жилави хлапета, които се молят за кутията, която държа горе. Но не ми дават дори минута да ги вкарам в нещо като редица, за да не се убият за нещата в нея. Само преди малко са се лепили за прегръдки, дрънкали са „Обичам те" на няколко езика, а сега ме повличат, раздърпват, настъпват, катерят се по мен и изтръгват плячката с врясъци и крошета помежду си. Всичко е за пакет стерилни ръкавици, с които доброволците раздават храна и от които децата си правят балони с пет пръста - страшна забава в сивия и смачкан бежански лагер на улица „Локомотив" 11 в необятната Военна рампа. За малко да се объркам да ревна или да си стоваря целия глобален хаос на съвестта.

Нали не ти трябва репортаж от място, на което вече си пробвал да дадеш няколко ката топлина, предстои ти да носиш супа по етажите или си видял наводнените му мизерни подове по телевизията и си вметнал едно съпричастно „егати". Затова направо по друг въпрос - в какво ни превръщат бежанците.

Общата болезненост на сирийския проблем е в това, че той не зависи само от политически и законови действия. В играта влизат всички дребни и големи човешки пристрастия, които не подлежат на регулиране. Това дали в присъствието на Другия ще се разпознаем като добри и гостоприемни пичове или ще го обявим за враг беше част от случая - и, колкото и да е изненадващо, постигнахме първото. Не беше лесно на фона на инертното фабрикуване на народопсихологични тези колко сме безмилостни. Или под шумотевицата на други патетични крайности („в тази държава накрая плеймейтките ще излязат най-благородни" ми е любима), които превръщат доброто от норма в блудкава сензация.

Темата не е особено актуална в дните след Нова година, когато сме се озъбили срещу монитора в офиса, но тя така или иначе никога не намира адекватно място в потока на това, което четем, слушаме и гледаме. Да си спомним настроението, под което първоначално започнаха да влизат значителен брой „други" (иначе помощи за сирийски граждани, избягали навреме от войната, носехме тихо, вероятно, за да не обидим своите, още миналата Коледа - една проста сметка отговаряше какво предстои, но предишното правителство също я премълча). Медийният тон се разколеба между техните трагични лагери и лагера на тези, които повтарят заученото клише, че тук винаги са се намирали по-нуждаещи се - и това ни върна към обичайната оценка колко сме бедни духом.

После трябваше да минем през параноята, която европейските страни, станали терен за силни миграционни потоци доста преди нас, също са си самопроизвели. И това не ни прави по-гадни граждани на света. Навсякъде на цяла етническа общност се приписват характеристиките на онези нейни членове, които живеят на ръба, с нож в ръка. Във всяко европейско село хората биха бойкотирали чуждия. В повечето общества от темата се възползват крайно десните шайки. И изобщо - целият свят се държеше така, все едно тези хора не бягат от война, а са си организирали благотворителен маратон до различни гранични пунктове. Ние обаче, нали сме надъхани, че не сме от света, дребнаво си обяснихме колко по-зли сме.  

Чак в дните преди и около празниците медийният дневен ред се укроти в кухнята на мира и братството - и бликнаха истории за алтруисти, които раздават храна, време и емоции на сирийските симпатяги. Но един приятел измрънка, че тъкмо намерил време да бъде добър вкъщи и общият тон го приканил към извънредни жестове. Това е резултатът от изкуственото вкарване на доброволчеството в инцидентна реалност. А под маската на сълзливия репортаж то не е хит, а все по-често срещан личен и дори устойчив избор.

В каквато инициатива да си се включвал - независимо дали за сирийските деца в бежански лагер или за изоставени български хлапета от олющен дом - знаеш, че няма за какво да подлагаш на съмнение резултатите от последното изследване на World Giving Index. Ставаме все по-щедри откъм даряване на пари, време и помощ на непознат, а в рамките на изникващите благотворителни проекти и малки организации с онеправданите се работи не милозливо, а по модерни модели заради единствената смислена цел - интеграция.

Хората в България много искат да са добри и полезни. Казвам го и от красивия детски клуб на една фондация, в която често не може да си намериш място от всякакви доброволци - включително жени с деца или момчета, които са отложили срещата си с някоя красива студентка. При всяко тяхно въздействие обаче държавата си сипва бензин за място, където няма да чува проблемите си.

Да се върнем на улица „Локомотив" 11 и да започнем с една проста табела, която да улесни пътя ти до онези деца, на които няколко чифта стерилни ръкавици или няколко мили думи и песнички им стигат, за да им мине весело денят. Доброволчеството не е пилеене на време, жертва или нещо възвишено. То си е почасова работа, на която си се назначил, ако вярваш, че можеш да поподредиш света, в който се налага да живееш. Отделил си три часа за конкретна кауза и е хубаво общината да ти съдейства. Ако пък имаш повече време, обстановката не е като да те задържа. Минаха месеци откакто видяхме в какво газиш в лагерите и даже от видеата усетихме миризмата - сега положението е същото. В такива условия е трудно да организираш регулярни игри, които да поразсеят шока на хлапетата от войната, да ги учиш на езика си, да говориш на техния език. За раздаването на каквито и да било подаръци, семки и бонбонки ти трябва едно рамо от чичковци в строги униформи.

Европейската комисия ни даде 5.6 милиона евро за подобряване на условията, в които оцеляват чакащите статут на бежанци, но изглежда те още не се харчат логично. Както казва Сърмата Хари: „Там където няма логика, има схемичка". Не че е смешно. Институциите трябва да осмислят порива ти да помагаш, вместо да ти намират поводи да не го правиш. Правилата за приятно съжителство се крепят и на това как се виждаме помежду си - сирийските граждани със сигурност ни изкараха от капана на соченето с пръст какви дребни душици сме. Така че единственият ни враг продължават да са временно обитаващите топлия парламент.

Фотография Васил Танев