А сега накъде?

„Хаосът властва" казва странната лисица от Антихрист на Ларс фон Триер. Хаосът няма лице и име. Той е каша и мазало. Няма посока и решение. Блуждае и се лута в лабиринт без изход, макар и с хиляди евентуални възможности, защото врата може да се отвори навсякъде - стига да искаш да счупиш стената. С глава или със среден пръст. Уви, нужно е и друго действие и няма как то да бъде еднократно и да има светкавични последствия.

Един немски автор казва, че само в безредието се ражда танцуваща звезда - но не холивудска. И от нас - при това не само донякъде - зависи каква ще бъде тя, как ще бъде наречена и какви ще са чертите й. Дали ще е съзнателна и смислена, спокойна и умерена, дори щастлива; или ще е лъжлив мираж и поредно безумие; или звезда самодоволна, надменна, може би и червена.

Мозъкът и сърцето не трябва да спират да работят. Това усилие е скъпо, бутиков продукт, но последствията от него ще си струват. Политиката е подредба. Не е размотаване, не е брауново движение на волята, колкото и тя да е провокирана от напълно автентична безизходица. Политиката не е странна лична игра с пистолет без пълнител. Не е и инфантилно тръшкане - както премиерът обяви, че подава оставка и си тръгна. Политиката не е мачовщина и показване на вербални мускули чрез кухо бърборене. А представителната демокрация и народните представители трябва да бъдат носители на задължения, а не на безвкусица и привилегии.

Нужно е да се излезе от митологичното мислене и цикленето в затворен порочен кръг. Стига постоянен егоизъм, (не)осъзната елитарност, апатия, отчужденост, надменност или каквото е точно. Хората, които са унижени и оскърбени, са много. Те страдат, гладът им е факт, омерзението и гневът им - също. Те живеят на ръба и за тях той отдавна е отделна и самостоятелна територия. Заслужават солидарност и съчувствие, разбиране, помощ. Невероятно количество хора са не само прецакани или преметнати, те са направо зачеркнати, метнати живи в огромен масов гроб. Това не трябва да се забравя.

Чисто човешки е повече от нередно да се подхожда със снизхождение към импулса им да изкрещят, че имат право на смислено съществуване. В случая не говоря за откровени провокатори, футболни фенове, протофашисти и неонацисти, които подклаждат религиозна, полова и етническа омраза и насаждат чувство за вина у емигрантите. Имам предвид бедните хора, които излязоха на улицата. Те заслужават съчувствие, но преди всичко реакция.

А самозапалванията са ярка и неимоверно болезнена диагноза на ситуацията - презрение към безнаказаността и към това, че отново някои са много по-равни и богати във всевъзможни отношения от други и не спират да го демонстрират. Както не спря и кметът на Варна в безочливото си извънредно изявление на 25 февруари, в което не каза, че ще напусне поста си.

Колективната отговорност е преди всичко лично дело.

Няма никаква полза от извънредно положение или от аморфно „революционно" насилие. Има демократична реалност и в нея няма бързи, акуратни и окончателни изходи от положението.

Няма лесно решение. Няма месия. За жалост няма и утопии, а голямото желание по осъществяването им в действителността е меко казано жестоко. В реалността конституция се променя само след дълъг и продължителен обществен разговор с експерти. Защото в реалността няма вождове. Няма само права и свободи, няма и само самодоволен неолиберализъм. Трябват волеви усилия и грижа, отглеждане и растеж. Трябва да има скептицизъм и колебание, постоянно поставяне на въпроси. Не на едро, а конкретно, с подробности. И това не трябва да е ексклузивно случване - за предпочитане е всекидневната практика, ден по ден и казус по казус. Нужно е търпение, но и упоритост. Псувни, махване с ръка, удари по масата, превключване с дистанционното не помагат.

Постепенно може и да настъпи промяна. На последната страница на Престъпление и наказание думата „постепенно" се повтаря три пъти. Само така състоянието евентуално ще се трансформира от злокачествено в здравословно. Само ако нередното непрекъснато се назовава, може би и престъпването на правилата ще намалее. Необходима е артикулирана и адекватна гражданска химиотерапия. Магическа пръчка и популистки заклинания няма да помогнат; истински сопи, търнокопи и обидни проклятия, камъни, бесило, пистолет или гилотина - също.

Защото слепият терор и допълнителният разкол не действат лечебно. Те вече неколкократно са се случвали в историята ни и дано никога повече не се случат. Време е да се събудим без сантименталност и без красиви фрази. Но и без толерантност към политическия ад на земята.

Трябва да има състрадание и страх, желание за изчистване, само тогава ще има полза и поука от настоящата трагедия. А миналото трябва да се помни, за да спре да се повтаря. Нужно е да се вземе и смислено участие в настоящето; методи и аргументи да бъдат претегляни.

„Криза" буквално значи разделяй и съди. Отделя се добро от зло, смислено от безсмислено, плява от зърно. В кризата несъмнено има оздравително начало. Сега на първи план е редно да се изведе именно подобно разбиране за криза - като отделяне на някаква илюзорност от реалността. Принципите на „живота" (в кавички е, защото става въпрос за живота на икономиката, а това определено не е чистият и обикновен живот на всички хора) тъй или иначе, ще останат същите. Ще си останат вещите, банките, финансовите продукти, които носят бързи и лесни пари. И в основата ще бъде това безкрайно нарастване, натискът, който заставя в системата да нарастват приходите по всички възможни начини. Ще останат и хората. И достойнството на техния живот трябва да се спаси. Това е от реална важност.

Нужно е да се спаси и да се развие език за този живот, който е изложен на голяма и осезаема опасност. Да има говорене, да има диалог, дебат, който да не е изолиран и неразбираем, а широк и отворен. Езикът може да бъде силно средство и трябва да предизвиква добре премислени и остойностявани действия. Езикът умее да възпламенява, да оказва натиск, но и да носи светлина. Затова и е редно да се запали постоянен факел в ухото и в лицето на властта. Да се запали светлина, но не с човешко тяло. И тази светлина да бъде „не се гаси, туй що не гасне", а именно смислена и ясна гражданска реакция. Трябва да се пишат петиции, да се водят съдебни дела, да се аргументират оплаквания, да се формулират ясни протести, да се търсят, подреждат и анализират факти, да се провеждат информационни кампании, да се изобличават кражби, далавери и престъпления и така да се влияе върху кметове, главни архитекти, общински съветници, депутати и министри по време на мандата им.

Прекомерната радикалност, екстремизма, агресията, езика на омразата, отказа от плурализъм, национализма, това не са белези на гражданска устойчивост. Тъкмо обратното. Симптом за безсилие са.

„Задълбочеността в заниманията вече е въпрос на морал" написа Марин Бодаков по повод на книга, но го повтарям, защото не важи единствено за литературни занимания. Гражданското общество не е самоцел, повърхностно клише, музеен експонат или любопитен термин от речника, а също е въпрос на личен морал и липса на бездействие. И това е лесно да се каже, но трудно да се направи.