А ти имаш ли какво да кажеш?

Ставаш рано сутрин. Грабваш телефона. Поглеждаш социалните мрежи и търсиш какво ново има там, което да привлече вниманието ти. Отваряш една статия, преглеждаш набързо друго, в трета пък се зачиташ. Оправяш се. Правиш си закуска, с кафето отново стремглаво бродиш из интернет пространството. Очите ти препускат през заглавията.

По пътя за работа или университет, докато чакат на спирката или в градския транспорт, някои четат книги, други решават да използват времето в сайтове с неангажиращи материали. Никой рано сутрин не иска да чете за политика, убийства, пари и т.н. – все теми, които изискват концентрация, напрягат и отегчават. В днешно време хората обичат разтоварващите текстове, лежерните, леките четива, в които да не влагаш много смисъл, много енергия. Без много статистики, без да се засягат спорни теми. Но и това не е достатъчно.

Защото понякога хората искат малко по-сериозни материали, малко по-смислени текстове. Затова трябва да има от всичко за всеки. И  не е лесно.

Дори самите хора понякога не знаят какво искат, но държат да го намерят. Да им е там, под носа. Да е достъпно, да е грамотно, да е перфектно.

Много често отваряме дадена онлайн медия, сайт, в който искаме да срещнем интригуващо заглавие, текст, който да прочетем докрай с желание. Понякога искаме той да е развлекателен, понякога искаме да е поучителен, да е вдъхновяващ.

Хората много обичат да съдят. Най-лесно е да коментираш, да изтъкваш недостатъците и у хората и в техния труд, и в държавата, и в природата, във всичко. Читателите стават критици, писателите стават жертви. Жертви на онзи, който вечно разбира, който твърди, че той на негово място щеше да направи еди-какво си, еди-що си, ако …
Ами „ако“ го нямаше? Ако го нямаше „щеше“?

Ако утре се събудиш и трябва да напишеш нещо, което е го четат стотици, хиляди хора, какво щеше да е то? Ще има ли какво да кажеш? Ако има кой да те чуе, какво ще кажеш? Ще можеш ли да го кажеш така, както го изискваш от другите? Ще се самокритикуваш ли така както упрекваш другите?

Ако всеки ден имаш възможността да пишеш едно нещо за сто души, как ще подредиш думите, за да накрая резултата удовлетвори всички? Нима няма да допуснеш грешки? Нима наистина ще успее да се хареса на хиляди?

Нима си мислиш, че е лесно всеки ден да измисляш нещо ново? Нима мислиш, че е лесно да пишеш за толкова много хора, стараейки се всички да стигнат до името на автора под текста и чак тогава да прескочат на нещо друго?

Пиша този текст, за да ти кажа, че като читател и като автор, не е лесно. Пробвал ли си се да напишеш един текст, не много дълъг, една страница? Вероятно си започвал. Писал си няколко думи и си ги изтривал. Вероятно не ти са се стрували добре подредени. Вероятно не са звучали, както ти се е искало. Трудно е да подредиш мислите си, нали? Още по-трудно е да ги превърнеш в букви, четими, реални, изпъкващи на белият лист или екран, нали?

Неизказани, ненаписани, не видели бял свят мисли всеки притежава. Ами ако успееш все пак да ги превърнеш в текст. Смислен, дълъг текст.

Дали няма да е различно, когато знаеш, че хиляди ще го прочетат. Да, вероятно ще имаш какво да кажеш – веднъж, два пъти, три пъти. Но това не е като статус в социалните мрежи. Тук е по-трудно. Имаш отговорност към хората, към себе си. Поставяш името си отдолу под думите си.

Посвещавам този текст, макар и много философски, на първо място на всички онези хора, които си мислят, че е лесно - че е лесно мисли да се трансформират в текст, който ще бъде прочетен, ще бъде за някои недостатъчен, за някои неграмотен, за някои глупав и т.н.

Посвещавам го и на всички автори, на всички хора, които някога са заставали пред клавиатурата или с химикалка пред белият лист. Те знаят какво е.

Помисли си.

Ти ще имаш ли всеки път какво да кажеш?

Автор: Евгения Тошева

Изповедта на един карък

Когато помним онези, които отдавна са ни забравили