Ама друг път

Докато четох новината, че г-н Станишев празнувал 9 септември с 5000 съпартийци в местността Копривките (обсъждайки през това време „калинките"), си припомних негово минало изказване по повод датата. Авторът на Защото сме социалисти твърди следното: „Нямаме основание да се срамуваме от 9 септември. Това е епохално и светло събитие, което остави ярък отпечатък в развитието на България."

Тук трябва да призная, че аз съм напълно съгласен - с изключение на една подробност. Тъй като е зает човек, г-н Станишев очевидно се е разсеял за момент и е объркал датата с три години. В заблудата си той говори за 9 септември 1944.

Защото, безспорно, „епохално и светло събитие" трябва да се нарече 9 септември 1941. Тогава е роден Станислав Стратиев.

Може би няма пишещ човек, чиито думи да ми липсват повече тъкмо в днешния контекст на образцов политически цинизъм и на абсурд от най-висок калибър. Есетата от Българският модел са осъдени на вечна актуалност - не само заради таланта на автора си, но и заради таланта, който не спира да се влага в българския абсурд, ежедневно.

Абсурдът ражда най-устойчивите клишета. Едно от тях, често употребявано напоследък, е това за „пътя на България“ - колкото по-явна става безпътицата ни, толкова повече го повтаряме. Дори от БАН добросъвестно предложиха дебат по темата какъв е българският път, а неотдавна председателят на НС Михаил Миков попита от парламентарната трибуна с нескрита болка в гласа: „Това уи е пътят на Бъугария в XXI век?!". Бих искал да му отговоря.

Ще го направя в познатия ни от Българският модел стил - първо, защото съм (по)читател на Стратиев и днес е рожденият му ден, и второ, защото г-н Миков и компания сигурно празнуват „другия" 9-и и нямат време за отговори с дълги изречения:

Българският път е обратният път. Той заслужава всяка една от дупките си. Всеки път.
Българският път е нещо като първия път - нищо особено, ама го помниш.

Старогръцката мъдрост за пътя принадлежи на Хераклит: „Пътят нагоре и надолу е един и същ". Староеврейската е от друг известен философ - Бог: „Проклет, който отбие слепия от пътя". Българската мъдрост е: „Гъз път да види".

Българският път не е правият път.
За сметка на това дължината му е добре известна. Тя е 360 километра. За 40 години. При 19 правителства.
В тези правителства са участвали и, за съжаление, продължават да участват български политици.

Българският политик е човек, който няма фамилно име. Той има прилагателно име. И то винаги значи нещо обидно и оскърбително. Например:
Какво си се умълчал такъв, виждаш ми се нещо орешарски днес?
Остави я тая - много е манолова. Личи й.
Е, може ли пак по най-цветановия начин да го свършиш т‘ва?
Егати станишевия ден.
Това на блузата ти изглежда бойко, не знам дали ще се изпере...

Срещу българския политик понякога се изправя българският протестиращ - той е спонтанен, когато е докаран с автобус, и е платен провокатор, когато е дошъл пеш. Също така е едновременно баба и бебе, рентиер и лумпен, отегчен реститут и поръчан вандал, който е взел едни 20 лева. От Сорос.

Българският протестиращ обаче не взе предвид най-важното - че превозът по българския път е случаен. Винаги. И идва точно навреме. И, нали, автобусите на тия не са като автобусите на ония. Ама въобще.

Българският протестиращ често се страхува, че в България може да остане на пътя, затова, рано или късно, взема решение - просто си хваща пътя и повече не чуваш за него. И така един по един, докато тук не останат само паметниците.

Българският паметник е нещо сиво във възхвала на Червената армия, боядисано в розово.

Какво е България? Тя много прилича на булевард „България": от едната страна офиси, от другата - панелки, и по средата, за всеки случай, път към Бояна.

Тук всичко ще се оправи и татко ще ми купи колело. Ама друг път.

Фотография Васил Танев