Благодаря

Здравейте скъпи, комплексирани, анонимни българи! Които обичате да пишете коментари и да давате съвети, скрити зад прякори, анимационни герои и каквито още се сещате фалшиви самоличности. Онлайн, разбира се... Обичам ви, прекрасни хора, които мразите всичко и всеки! Които не чакате да влезете в офиси и кабинети, а още по пътя към тях създавате нови работни места в редиците на мобилните оператори, като поствате през профили и коментирате подобни без личното си име и фамилия. Обожавам ви, съвременни хъшове, които никога няма да излезете от собствената си душевна кръчма и да тропнете по истинска маса. Обичам ви!

Преди две или три седмици, отивайки на работа, срещнах едно дете. Засякохме се в парка. То бе нахлупило някаква огромна шапка и лицето му едва се подаваше. Беше ранна сутрин, около 07:00, и в Южния парк бе доста призрачно красиво. Студено, но по есенно красиво. Цветно.

Аз бях с колело, опакован по същия начин, както детето. В общи линии, нямаше да си обърнем внимание един на друг, ако, точно преди да се разминем, то не бе казало „добро утро". Мисля, че от много отдавна не бях чувал нещо толкова красиво. В 7 сутринта, от непознато дете... Което не ме погледна дори, не отчете дали съм жена, мъж, дете, животно, дърво, някакво самодвижещо се колело или просто дух в парка на път за училище. Детето ми каза „добро утро". Без да е с техните, които да го ръгат в бъбреците с подканващото: „Айде, моето момиче, кажи добрютру на чичкото."

В иначе нормалните страни това е нещо нормално. Обикновено е и признак на възпитание. И прави впечатление, когато някой не каже „добрютру" рано сутрин. А не обратното. Стана ми много драго от това дете и ако трябва да съм честен, ми се насълзиха очите... Не заради друго, ами защото това дете има родители и те не оставят нещата по течението. Те предават напред това, в което са възпитани. И има надежда. Някаква.

Емоционална ми беше реакцията, но пък честна. Опитвам се да съм добър към околните. И не се бях замислял колко всъщност съм се отдалечил от това. Защото те са лоши с мен и някак са ме накарали да се прибера в черупката си... Тези прекрасни анонимни българи, от които бягаме. Тук и в чужбина. Но те ни преследват.

Около час след случката в парка бях публикувал подобно емоционално изказване в една социална мрежа. Не толкова дълго, разбира се. Но по смисъл - еднакво. До края на деня имаше около 2300 „лайквания". 2300 души бяха харесали тази на пръв поглед тривиална случка, която се разбрахме, че в нормална страна като нашата не би трябвало да прави впечатление. По-скоро обратното би трябвало да те накара да се замислиш. 2300 души! Не е малко, никак дори.

Приятели, до вчера нито един човек не ми беше казвал „добър ден" или „добро утро", а минавам през Южния парк ежедневно. Нито един човек не ми е казвал „здравейте" - ей така, за настроение. Къде са тези 2300?! Къде?

Онзи ден в организирана страница в една социална мрежа се информираше за протест на Анонимните. Или някакви там хора, които протестират против правителствата. Без особени насочености, но си протестират. Против системата. До вечерта тази страница имаше 5000 харесвания. Протестът бе насрочен за понеделник вечер. По новините изкараха данни за присъствието на 800 души. На снимките личаха и по-малко. 5000 лайквания, 800 на площада! Не се връзва, хора, не се връзва...

Не ви трябват маски, не ви трябват чужди имена и инициали, за да тропнете по масата. Вие сте личности, с име и фамилия, които могат да казват „добър ден", „благодаря" и „обичам те". Може да казвате и „стига", предполагам. Без маска.

Защото детето, което срещнах, бе с шапка. Но тя не криеше очите му...

Приятен ден, хора! Или вечер. И следващия път, когато ме срещнете някъде - поздравете ме. Ще отвърна на поздрава. Нека има някакво начало.