Болезнената човешка еволюция

Въпросът за промяната вълнува хората от Древна Гърция до наши дни. Хераклит е казал „Не можеш да влезеш два пъти в една и съща (вода на) река“. В будизма също се обяснява за една от четирите истини – безпокойството от факта, че всичко в нашия живот е непостоянно. Днес редица бизнес методи за взимане на решения се основават върху включването на модификации и новости. Харесвам един подход, при който се дава фокус на разрешаването на проблема и създаване на предпоставки в бъдеще да няма нов проблем, вместо да разследваме кой е виновен и публично да размахаме пръст. Промяната към по-добро действа мотивиращо, а упреците демотивират.

Трансформациите могат да бъдат очаквани или напълно непредвидими, желани или натрапени, мащабни или съвсем незначителни. Промяната е единственото постоянно нещо в живота ни. Именно тя процес е движещата сила на еволюцията и благодарение на нашата способност да се изменяме, ние оцеляваме и вървим напред. След като осъзнах това, нямах избор, освен да се запитам: толкова ли е трудно да се адаптираме и защо еволюцията е болезнен процес? И тук дори не се питам за тежките промени като загуба на близък човек, развод и други трагични събития. По-скоро за дребните реформи, които животът си прави с нас.

Отвсякъде ни съветват да приемаме нови неща, да учим, да опитваме непознати храни, да пътуваме до чужди страни и всеки септември (моята Нова година) аз стартирам по нещо. Понякога уча или надграждам вече усвоени умения – бизнес английски, испански, дигитален маркетинг. Друг път решавам да стана творец – керамика, от която ми останаха една асиметрична и абстрактна фруктиера и купичка за ядки в стил Фред Флинстоун, уроци по пиано, след които установих, че не мога да свиря „Балада за Аделина“. Най-неуспешни са спортните ми проекти – пол денс, където се сдобих със синини и аеро йога – болеше ме, дори когато дишах. Всичко това е част от прогнозираните и желани промени, които правим осъзнато и се стремим към тях.

Съвременният човек планира живота си до много малки детайли. Имаме график какво да свършим всеки ден – излизаме сутрин в 8 без 15 от дома ни и взимаме детето от училище в уречен час. В работата следваме разписание по дни: на първо число правим промоции, на десето бонуси, на петнадесето заявки. Всеки ден създаваме лист със задачи и отмятаме тези, които вече сме свършили. В рутината на ежедневните действия намираме своето спокойствие. В добре планираното ни бъдеще осъзнатите промени и нововъведения са добре дошли, защото ние вече сме ги предвидили в графика си.

С порастването и превръщането във възрастни индивиди, ние виждаме в неизвестното бъдеще страх, а не потенциал. Понякога дори смяната на очуканото старо возило с нов автомобил е трудна за приемане, а да не говорим за мобилния телефон. По отношение на промените, които не можем да управляваме, сме същински емоционални динозаври. Сякаш сме резистентни към този процес и адаптацията към него е мисия невъзможна. По-лесно приемаме планираното преместване да работим в офиса в Румъния, отколкото спонтанната идея на шефа да сменим позицията на бюрото в офиса, която изведнъж ни изважда от зоната ни на комфорт. Първосигналната нагласа към всякакъв вид неочаквани размествания е винаги отрицателна. Негативната ни настройка към трансформациите стига своето дъно и ние постепенно откриваме позитиви като например различната гледка от преместването или магазинче по обиколния път към офиса. По този начин са адаптираме към дребните промени и се връщаме в зоната на удобство.

Да, да, знам! Бързите адаптации са далеч по-трудни от бавните. Само че много рядко се сещаме да се запитаме един много тежък въпрос, който може да отвори очите ни: може ли бързата ни адаптация в живота да се дължи на липсата на ангажираност и неглижирането на проблемите? Има хора, които сякаш с адаптират с лекота към всичко – сменят често работата, понякога дори града, намират приятел за всяка ситуация, но дружбата е леко повърхностна. Ако работата не е фокус в нашия живот, то и честата ѝ смяна няма да ни притеснява. Възможно е също животът да ни напомня, че последната дума в планирането е негова. Стриктният график за издигане в кариерата, невероятни почивки и идеалното семейство сякаш бетонира очакваното розово бъдеще, но не е ли точно това и пътят на нашите разочарования.

Преди много години, когато България не беше част от Европейския съюз, а разговорите в роуминг бяха с цената на импулсен секс телефон, заминах за Испания да изследвам химичния състав на заешко месо. Беше голяма моя мечта, защото тогава не пътувахме така свободно извън страната и защото щях да натрупам опит, който нямаше как да науча в родината си. Имах малка стипендия, официална покана от един университет и резервация в общежитие във Валенсия. Нямаше нискотарифни полети и пътувах сама два дни с автобус, а със себе си носех един куфар и много кураж. Пристигайки там открих, че всъщност няма къде да живея и не е толкова лесно да намеря квартира, а всички испанци почиваха за католическия Великден. Бях готова да се предам и да запиша този експеримент в графата „Големи провали“, но един непознат мъж, на който носех бучка сирене и парче кашкавал от България, ми подаде ръка. Изкарах най-невероятните три месеца в живота си и създадох приятели от Уругвай, Мексико, Италия и къде ли не, с които още поддържаме връзка. Често правейки прогнози си мислим, че улесняваме бъдещето си, но можех ли предвидя тази ситуация? Трябваше ли да се откажа от проекта, защото не съвпадаше с моят стриктен план? Абсолютно не, това е моята история, към която се връщам винаги, когато ме е страх и черпя сила от нея. Нека спрем да правим излишни планове и да си спестим малко сълзи и много нерви.

Автор: Боряна Василева

Роди ме, мамо, българин, па аз сам ще се нервирам

Ние българите не заслужаваме добри новини