Брулени хълмове

Залата е пълна с познати лица, хората бърборят оживено преди филмът да започне. Няколко думи от организаторите и светлините угасват. Очакванията са високи, темата е интересна и актуална. Миналата година Sweet Grass Production представиха Валхала - фрийрайд филм, облечен в шейсетарски психеделични дрешки. Няколко години преди това ни зарадваха със Signatures, мой личен фаворит, разказващ за японския прочит на свободното каране. Днес Сладката трева заедно с Patagonia искат да ни разкажат за... Позволете ми да започна от по-далеч.

Прогнозата за сняг за през отминалия уикенд звучи от няколко седмици. Всички ние, чакащите снега с нетърпение, скептично настроени, проверяваме снежната покривка в планините на всеки час с надеждата, че няма да претърпи рязък обрат. Петък вечерта протриваме мокетите в прашните офиси от нервничене. Накрая в 18:00 звънецът удря, грабваме багажа и екипировката, натъпкваме всичко в колите и газ към планината. Време е за другата реалност, макар и значително по-кратка. От понеделник чакаме да стане петък, за да правим нещата осмислящи ежедневието ни, извън забързаното градско битие. А снегът е универсална радост за малки и големи. Макар в града телевизионните канали да гърмят с изопачена информация за снежен апокалипсис, в планината е приказка, изпълваща сърцето с радост, дори само да я съзерцаваш през заскрежения прозорец.

Планини, сняг, приятели - нима има нещо, което може да предизвика разминаване? За съжаление отговорът е "да". Макар да сме целеустремени към една идея - да се наслаждаваме на величието на планините, всеки един от нас има свой начин за възприемане, своя интерпретация, свои възгледи. Тази така силно изразена индивидуалност и желанието непреклонно да отстояваме "нашия начин", нашето тълкувание, отваря огромна пропаст. Препятствие, което измества акцента на планината. Егото ни взима превес. Градим укрепления от доводи и аргументи. Вече не сме отбор, а индивиди, които самостоятелно преследват личностно постижение.

Но какво значение има различието на мнения на група младежи, обединени от желанието си да бъдат в планината? Е оказва се, че има. Нека увеличим мащаба и да съпоставим световната картинка с нашата Витоша, която последните години е обект на редица политически дебати, протести и дори саботажи. От едната страна са хората, които искат Витоша да бъде развита като курорт, да има по-голям капацитет, повече писти и повече хора да могат да се насладят на този благодат - да имаме планина непосредствено до столицата. На другия бряг са хората, които вярват, че развиването на Витоша като курорт е бизнес проект, целящ единствено и само печалба, а последствията ще бъдат оскверняване и разруха.

Истината е че в лицето на този казус не откриваме топлата вода. Нито Македонците са я открили, нито която и да е друга страна на Балканите. В далечната Канада, Британска Колумбия, подобен спор се води от години, а името му е планината Джъмбо. Това е и историята, която ни представят Sweetgrass и Patagonia - история за сблъсък на два полюса, на две идеи.

Иска ми се да направя друга асоциация с мое любимо място - Седемте рилски езера. Няма да разказвам за красотата и заряда, който носи това кътче. Неслучайно Петър Дънов го е избрал за храм на учението си. Помня, че когато бях малък, изкачването до там бе истинско предизвикателство за мен. Впоследствие пътят стана по-проходим, появи се лифт, построиха се заведения. Лятото върволици хора се тълпят на лифта, търсещи прохлада в планината, разнообразие и психическа отмора. Колко от тях щяха да посетят това магическо местенце, ако нямаше съоръжения, които да улеснят достъпа? Не е ли прекрасно, че повече хора могат да се докоснат и попият от заряда на планината? Сред които и възрастни, болни или хора в неравностойно положение. В същото време, колко от тях, от нас, се отнасят отговорно и се замислят какви са последиците за естествените обитатели на планината?

Трудно да дадеш категоричен отговор. Ситуацията не е нито бяла (освен зимата), нито черна. Истината е по средата. Всеки, който обича планината по един или друг начин, има свое лично усещане и мнение и то е истина в индивидуалния свят на всеки един от нас, но не е абсолютно, не е физичен закон. А балансирането между двете граници е трудно постижимо.

Живеем в свят, диктуван от бизнеса, склонен да пренебрегва щетите, които нанася. От друга страна, нима всеки един запален скиор не изпитва задоволство от алпийските курорти и възможностите да посети места, които надали би видял без създадените условия?

Докато гледам грамадните въжени гондоли, които стигат до 3000 м надморска височина, изпитвам респект към инженерните постижения на човечеството. Но хубавото впечатление веднага се оттича в канавките, когато срещна следи от онези групи нехайни туристи. Ето, пак полюси...

Историята на Дивият Джъмбо ни разказва за желанието на хората от планината да я запазят такава, каквато е - непокорена от масите, дива. На другия бряг са онези, които я виждат като великолепна възможност - релеф, склонове, климат - за развитието на ски курорт.

А ти на какво мнение си? Гледай, преживявай и сподели.

Фотография Димитър Граматиков