Да спасим България от българите

Да, звучи като гол нихилизъм. Или облечен ироничен патриотизъм. Или чист популизъм. Мога да изредя още сложни думи, но резултатът ще е един и същ. Не проумявам как 45 години светъл социализъм успяха да преобърнат българите така, както не успяха цели 500 години турско робство. Или не искам да проумея. Не съм разсъждавал толкова дълбоко. Но ме боли и ме е яд.

Не знам дали ви прави впечатление, но от известно време тук се мрънка за нещо. За плачевното, смъртоносно здравеопазване. За подобното образование. За качеството на услугите. За качеството на живот. За качеството на погребенията. За мишките. За хората. За проблемите вдясно, за проблемите вляво. За проблема в центъра и в периферията на София. За това, че гори Витоша. За това, че не гори Витоша. За това, че премиерът ни е футболист, поет, пожарникар, художник, финансист, лобист, сърфист, машинист, анестезиолог, полицай, борец за правата на човека. За това, че Черно море е мръсно, че душата ни е мръсна, че се живее на инат.

Мрънкоти се за всичко. Едва ли съществува частица от обществения живот, която да е пропусната. След един-два лумпенизирани митинга в блогове и форуми се заговори, че в България има начало на обществено съзнание. Не знам в чие болно съзнание се роди тая квалификация. Щот тук такова нещо нема. Ма въобще.

Тук има хора, които живеят, все едно няма утре. Които са готови да те стъпчат, които смятат, че определението „тарикат" е смисълът на живота. Качеството, към което трябва да се стремим. Денонощно. Има само сега и днес, ебали сме им майките на децата. Няма смисъл да изброявам места и случки, от които е продиктувано това прекрасно мнение. Защото мога да се аргументирам сериозно. Докторат по простотия мога да напиша. Но мисълта ми е за друго. Много се мрънка бе, хора. И се приемат емоционално някакви каузи. И бедните даряват повече, отколкото богатите. За държавата не отварям скоба, щот държава няма. Поне от 1990-а насам.

И какво направихте, мрънкащи братя? Казват - изборите променяли. България е символ на тоталната неистинност на това прозрение. Но дори и нищо да не променят, някой опита ли се да подкара обществено движение? Ама истинско, а не от тея, които стават партия след шест месеца. Да спре да удря с юмрук по бюрото и да вика „Писна ми!". Да пробва да събере роднините поне. И да си каже мнението. Аргументирано. Да застане очи в очи с простотията. Да сложи бележка на съседите си, че не е гот лайната им да стоят на площадката пред апартаментите. Да организира приятелите си, за да помислят какво да се случи, щом толкова се дразнят от разни работи. Щот всички живеем тук. И сега.

Дайте нещо да направим бе, хора. Заедно. Иначе няма да стане. Останалото е една проста словесна чекия, която не за пръв път се лее по клавиатурата. Стига се мрънкоти. Имаме достатъчно от тези, които се дразнят. Всекидневно. Къде са те обаче, когато нещо трябва да се промени? Не зная. Далеч съм от мисълта да се борим с вятърни мелници, да правим революции и прочее. Не, не съм идиот. Напротив - достатъчно комерсиален съм, за да се изказвам по такъв начин. И съм наясно, че моите думи звучат малко популистки, погледнати през призмата на това, което работя.

Но, мама му стара, дайте да спрем да мрънкаме. Дайте да променим нещо, щом се нервим толкова. А когато това нещо е огромно и непосилно за един индивид, тогава нека се съберем. И работите може и да потръгнат. Защото скоро наистина няма да има утре, ако продължаваме така.

С уважение:
Митко Павлов - един от българите, които мрънкат и нямат право да се наричат българи. Изобщо.