Днес сме 3 март 1994

Преди няколко години 3 март ме завари в Солун - използвах почивния ден, за да занеса лаптопа на ремонт, тъй като моделът ми не се поддържаше гаранционно от сервиза в София. Разхождайки се по брега на Бялото море, видях група млади хора, насядали на земята с бирички. По мартеничките познах, че са българи. На минаване им подвикнах „Честит празник!". Миг мълчание, след което едно момиче се обърна към приятелите си с объркано изражение, и попита: „Какъв празник е днес?"

Недоразумението бе бързо изяснено и всички се смяха, че не са могли да реагират адекватно, но случката е показателна за отношението ни към историческата памет и за това как често гледаме на празниците не като обединителен символ, ами като просто още един почивен ден.

Самият 3 март е определен от Великото народно събрание през 1990-а за национален празник, т.е. за най-важна от всички дати в нашата история. Символично е обаче, че 3 март 1878, когато предварителният мирен договор в селцето Сан Стефано край Истанбул слага край на десетата Руско-турска война, носи едновременно радост и тъга за нас.

Мирът слага начало на Третата българска държава, но и очертава границите, които само няколко месеца по-късно, ще бъдат отменени на Берлинския конгрес и Санстефанска България ще остане една непостижима мечта.

Отечеството е разделено - първо териториално, а с времето и духовно. Най-големият ни успех към поправяне на стореното зло е 6 септември 1885, когато със собствени сили българите постигат Съединението на тогавашното Княжество България с автономната област Източна Румелия.

Другите ни опити да постигнем обединение през годините, се провалят (изключение е само присъединяването на Южна Добруджа през 1940-а) - кога по причини извън нас, кога поради наши собствени грешки.

Тези неуспехи изкопават още по-дълбоки бразди на разделението, за да се стигне до датата на бившия национален празник - 9 септември 1944 и наложеното със съветска войска и много кръв половинвековно мнимо единство на мненията, след което до ден днешен не можем да се обединим. По далеч по-рутинни теми от териториалното обединение, с което започнах, защото то вече съвсем не е на дневен ред.

Много пъти съм се питал защо нямаме кой знае какви успехи в колективните спортове. Ето, сърбите например - наскоро бяха европейски шампиони по волейбол, много зад тях сме във футбола, за баскетбола да не говорим. Ние сме традиционно най-силни в негледаеми индивидуални дисциплини като борба, щанги или художествена гимнастика. Единаци сме си - всеки за себе си. Сигурно и това е сред причините да имаме едва около половината от земите, населени с българи по времето на онзи 3 март...   И днес не спираме да се разправяме за глупости. Все още минава за актуално разделението по оста „леви - десни". Като за леви се определят бившите комунисти, понастоящем защитници на интересите на едрия капитал, усвоен от тях след промените. Десни пък се водят най-често ляво либерално мислещи хора като тези, които не искат да има Луковмарш.   Само допреди две седмици това беше гореща тема, защото почитането на паметта на един национален герой от войните се видя неуместно на мнозина заради това, че не харесвали участниците в шествието... Които също се водят десни, ама по други признаци.   Вместо и левите (по нашему десни) демократи, и националистите да са заедно на площада всеки ден, както в Украйна, и да изринат компрометираното управление на страната.   Впрочем, и протестът бавно и полека се разпадна, поне спрямо първоначалния си заряд - пак намерихме различия, които да надделеят над общите неща. А грозното статукво си е все там - в сградата с убийствено ироничен надпис „Съединението прави силата". И си търси нови форми, на които да повярваме.   А както в живота, така и в спорта (ако политиката е едното, а другото е развлечение) не можем се обединим. Поне на теория, успехите на Лудогорец - един отбор, който не е нито Левски, нито ЦСКА, би трябвало да радват цяла България. Ама не - хейтърите, макар и малцинство, са повече от очакваното.   Някой ще каже - плурализъм на мненията. Това наистина е задължителен компонент от демокрацията. Да, онази многократно компрометираната, но все още незаменима от друг обществен строй, доколкото по-добър от нея не е измислен.   Или не - все по-често срещаме хора, които са убедени, че демокрацията е зло и мечтаят за „здрава ръка". Това е лесно обяснимо с беднотията - крайните идеологии виреят най-добре в мизерия. Да си нацист сякаш отново е модерно, както в най-мътните деветдесетарски времена. Други пък бленуват за Евразийски съюз с Русия и сипят пропаганда за вредното влияние на запада.   Кашата става пълна, когато откриеш голямо припокриване между двете групи идиоти, които уж са пълна противоположност.   Същевременно, по улиците и баровете мутрите хич не се свенят от публичността. Добре дошли в 90-те. Липсват само хероиновите наркомани. Слава Богу.   За съжаление, липсва и Жорж Ганчев. За съжаление, защото ролята на сравнително безобидния политически клоун е мутирала зловещо в Бареков. Точно когато си бяхме починали от Яне Янев, а Болен полека изтича в мръсния канал въпреки отчаяните опити да привлече внимание.   Днес сме 3 март 1994 г. Честит празник на всички. Този път да помислим за общите каузи, за да не пропуснем още 20 години.   И, да не забравя, Картаген трябва да бъде разрушен, т.е. #ОСТАВКА! Фотография Васил Танев