Dress code: България

„Официалният е тъмен, едноцветен, може с леки цветни, сребърни или златни ленти. Носи се с леко разкопчан цип - така, че да се виждат около четири пръста от потника отдолу. Самият потник или тениската трябва да са едноцветни, с малко по-дълбоко деколте, за да може окосмението на гърдите да наднича деликатно над него. Долнището трябва да не е отпуснато, но и да не е съвсем стегнато - да не приклещва бедрата като клин, но и дъното да не е провиснало. Ръкавите на горнището не трябва да образуват рингове над китката - редно е да бъде точно по мярка. В неофициалната версия на гърба му може да има голям надпис, докато в официалната логото трябва да е малко."

Такива ми ти работи с анцуга...

Подобно обяснение би било тотален абсурд във всяка цивилизована, светска държава, просто защото няма как дреха като анцуга да има различна употреба, освен тази за спорт. В България обаче горнището и долнището завзеха улиците, социалните места, административните центрове, обществения живот. Те маркират ежедневието ни на всяка крачка - от чичката, който си поправя колата на тротоара пред блока, през щъкащите из квартала майки с колички и момчетата в дискотеката, та до политици, пленени от идеята да изглеждат „като народа". Наред с анцуга в съвременна България се самооформи един особен местен стил на обличане, който не подлежи на никое от познатите по света разкодирания. В този смисъл у нас е съвсем възможно да срещнеш професор по квантова физика, който изглежда като закупчик в завод за тенджери или пък детска учителка, чийто външен вид подхожда повече на поп фолк икона.

След годините на униформено мислене, униформено поведение и униформен външен вид, известната разюзданост в стила е обяснима - на хората просто им е писнало някой да им казва какво да правят и как да изглеждат, а и нямат познания за това кое, кога и как е подходящо да се носи. Всичко шаренко е интересно, всичко разголено е секси, а едрите щампи с имена на марки са символ на богатство.

От края на униформеното време обаче мина почти четвърт век. И за този период у нас се оформиха няколко категорични и засега неизкореними „аутфита", които създават първото, второто, че и често последното впечатление за българина, неговия манталитет, ценности и място в социалната среда. В името на огромната бездна, зейнала между това, което тези типажи си мислят, че представляват с вида си и онова, което цивилизованият свят разчита във визуалното им послание, ви представям една скромна, но изработена от личен опит таблица на съвременния български дрес код и неговите носители. Организирана е спрямо мъжете, защото това е правилото и в класацията на дрескодовете в европейския етикет.

Анцугмен
Споменатото вече спортно облекло се насади трайно в българската градска и извънградска среда по няколко причини. Първо, анцугът е обичайната дреха на спортистите. През деветдесетте най-уважаваният спортист беше борецът, превърнал се скоро след това в т.нар. мутра. Следователно да носиш анцуг, особено пък, ако е в комплект с обръсната глава, си беше символ на принадлежност или поне симпатия към въпросната група. Полека лека анцугът не само напусна спортната зала, но започна трайно да се заселва в ресторантите, кафенетата, баровете, главните улици, рождените дни. Появи се анцугмен, който започна да си прави колекция от анцузи. Скоро към него се присъедини и анцугуоман и тяхното анцугкид. Благосъстоянието им започна да се измерва с броя и марките на анцузите им, а тъй като вложението никак не беше малко, се наложи семейство Анцуг да си носи горнищата и долнищата където и колкото може повече. Гарнира го с чанти, маратонки, високи обувки, едри и открояващи се аксесоари, пластични корекции.

Облечен така, Анцугмен вярва, че светът го приема за: силен, непукист, който не се влияе от европейския етикет (...ъъъ, тва па кво е?!...), спортен, богат, перспективен, гъзар, бизнесмен. Гледайки го такъв, светът обаче си мисли, че Анцугмен е: непрокопсаник от крайните квартали, джебчия, далавераджия на дребно, жалко подобие на някой от героите на Семейство Сопрано, местно спортистче, което е притичало до магазина за вафла, простак, който не знае, че с тая дреха се ходи само на спорт, бедняк, дилър, пандизчия.

Диагоналмен
Това е малко по-изисканият вариант на Анцугмен. Вероятно дядо му е от онези мили старци, които все още носят панталони с ръб, изгладена риза с къс ръкав и лятна бяла мъжка шапка. Баща му сигурно е бил средна или ниска част от някоя важна административна структура и цял живот е ходел на работа с куфарче и два костюма, които е комбинирал с три вратовръзки от 70-те. Майка му си е правела прическа с ролки за осми март, а иначе из къщи и до магазина е ходела предимно с басмен пеньоар.
Любимият сезон на Диагоналмен е от април до октомври, защото тогава може да си сложи ¾ панталони с много джобове, риза с къс ръкав или потник, може да обуе сандали с чорапи, въжени обувки или чехли и на цялото това нещо да бодне най-важния аксесоар - малката мъжка чантичка за документи, ключове, цигари и телефон, която задължително се носи по диагонал. Диагоналката е нещо като копринената кърпичка в джоба на сакото за един класически европейски джентълмен - важно е каква марка е и как точно е сложена. Колкото по-известни са инициалите или логото върху нея, толкова по-важен ще да е съответният Диагоналмен. Колкото по към дупето е разположена диагоналката, в толкова по-ваканционно настроение е нейният притежател.
Диагоналмен прилича на Анцугмен най-вече по осанка и походка - коремът е задължителен, защото „под голям камък, голяма риба спи", а придвижването се осъществява с отпуснати покрай тялото ръце, леко повдигнати откъм мишниците, за да може вниманието на обществеността да е насочено към бицепсите. Краката в никакъв случай не трябва да са близо един до друг - те трябва да са раздалечени поне около педя в горната си част и около три педи в долната. При ходене стъпалата се изнасят косо встрани, като ъгълът между мислените прави, продължаващи назад от петите, трябва да е тъп. Вървенето е бавно, провлачено и с оглеждане.

Облечен така, Диагоналмен вярва, че светът го приема за: прилично облечен и... „абе на кой му пука?! Я да си гледат работата!" Гледайки го такъв, светът обаче си мисли, че Диагоналмен е: човечец от село или дълбоката провинция, тотално самозагубил се в големия град, несретник, инкасатор, шофьор на камиьон, доставчик на бързооборотни стоки, вдовец.

Логомен
Най-важното за него е каквото и да носи, то да си има ясно изразено, добре видимо и по-големичко лого на позната у нас марка. Важно е да се отбележи, че често той не е наясно какъв точно е авторитетът на марката, затова с огромна гордост си носи колана с инициали D&G с големината на детски купички за супа. За Логомен е съвсем в реда на нещата да се появиш на бизнес преговори с ризка Versace или якенце Cavalli, нищо, че световният бизнес ще те приеме просто за сводник. Логомен това не го знае. Той е наясно обаче с всички разпродажби, аутлети и ишлемета в страната, а когато скъта пари от някоя и друга далавера, е готов гладен да ходи, но да се снабди с нещо, на което с големи букви пише нещо западно. В същото време Логомен не обича ментета. Той не просто се облича отгоре до долу с маркови дрехи, но и държи да разказва публично историите на всяка една от тях. Приятелката му обикновено следва същата стратегия в облеклото, затова дори на плажа се появява с чанта Louis Vuitton, от която, разбира се, вади всичко необходимо, все от същата марка - от кърпата и огледалните очила, до шнолата и калъфчето за айфона. Логомен и Логоуоман са маниаци на тема „последни колекции" и отскачат до Милано два пъти в годината с други себеподобни логопийпъл, за да си набавят необходимия марков гардероб. Дискретността в някои модели за тях не е предимство, затова никога не взимат дреха, чиято марка става ясна само от етикетчето на врата. За тях няма просто блуза, просто джинси или просто чанта - те дори помежду си си ги наричат с марковите им имена - „Къде ми е кафявият Vuitton от последното Милано?", „Сложи си синьото Gucci - така добре ти се връзва с Cavalli-то от Коледа!"...

Облечен така, Логомен вярва, че светът го приема за: един истински европеец, обиколил света, богат тузар, юпи, тарикат. Гледайки го такъв, светът обаче си мисли, че Логомен е: парвеню, фукльо, човек без вкус, наскоро забогатял селяк, сводник на по-високо ниво, провинциалист в най-лошия смисъл на тази дума.

Аутуоман и аутмен
Тук слагам двата пола заедно, защото този аутфит е най-вече застъпен от един определен кръг дами, чиито мъже или започват да ги следват или тотално и ярко се открояват от техния фон със своите по немски скучни комбинации от панталон и ризка. Наричам този дрес код Аут, защото той се стреми да се открои от останалите със своя особена артистичност. Всъщност, той ми е най-симпатичен, защото при него поне има проява на някакво творчество и търсене на собствен облик. Аутуоман обикновено е готина мацка, чийто мъж има пари. Ако работи, тя го прави, за да има занимание, не за да печели. Най-често обаче аутуоман спи до обяд, ходи на процедури, гледа телевизия, разговаря със свои умни и работещи приятелки и ходи по почивки и заведения. Тя не е мутреса, защото всъщност изобщо не е глупава. Често страда от факта, че стои в сянката на мъжа си, но няма силна мотивация да промени нещата. Единственото й лично бягство е шопингът, затова е луда по всякакви странни дрехи. Най-често ще я видите с непонятни кройки, които могат да се разпростират и довършват върху тялото по много начини - рокли, приличащи на възглавници с колани, панталони с дъна до коленете и дантелен Мики Маус, гащеризони с голи гърбове и качулки, обувки в стил Алекзандър МакКуин, гердан бързовар и т.н. Аутуоман умее да се облича и да се доизмисля с всяка дреха, но рискът да премине границата на добрата екстравагантност и кича е голям. Нейният основен проблем е, че тя не знае как да преценява местата, на които трябва да се появи, и следователно просто облича това, което й е най-ново или най-любимо. Така може да се озове натъкмена като африканска принцеса с роба, тюрбан и дървена гривна на носа на първия учебен ден на детето си или пък с провлачени дънки и черна риза с еполети и пера на погребение. Аутуоман е „светната" с марките и знае цената на Prada и Chanel, затова и те са част от гардероба й, но най-вече във вид на обувки или аксесоари - дрехите им са прекалено „спокойни" за нея. Ако следва нейния стил, в България аутмен би бил определен или като гей, или като метросексуален в най-добрия случай. Прекаленото внимание в облеклото не е предимство за мъжете, според разбиранията по нашите географски ширини. За да си остане мачо, той най-често подкрепя артистизма и маркоманията на своята аутуоман, като я извежда на места, където може да покаже най-новите си гардеробни придобивки, обикновено сред други подобни аутуомъни и аутмени.

Облечена така, Аутуоман вярва, че светът я мисли за: екстравагантна, готина, богата, фатална, секси. Гледайки я такава, светът обаче си мисли, че Аутуоман е: вулгарна, проста, безстилна, недостатъчно образована, несигурна в себе си.

„По дрехите посрещат, по ума изпращат". Така казват у нас, ама... не е съвсем вярно. Облеклото може да отключи врати, но може и така здраво да ги залости, че изобщо никой да не се поинтересува да разучава ума ти. Дрехата е не само олицетворение на личния стил и позиция в обществото - тя носи в себе си културата и възпитанието на човека. Затова в световния корпоративен бизнес никой не си представя да се появи на интервю или сделка с шорти, пък били те и Chanel или Hermès или пък с костюм, но произведен от Cavalli. Облеклото там първо има предназначение, а чак след това получава съответния си престиж според марката, чието лого стои на етикета му. И при това винаги и навсякъде важи едно правило - по-добре с подходящите дрехи от не така престижна марка, отколкото с неподходящи дрехи от престижна марка. А що се отнася до българите - още доста анцузи има да скъсаме и диагоналки да накичим, докато разберем как всъщност стоят нещата.