Една добра и няколко лоши новини около паметника на цар Самуил... и един подменен дебат

Започвам с една истински добра новина: за пръв път от твърде много време зад един обществен конфликт, зад поредната линия на обществено разделение прозира елемент на национална солидарност, на национално обединение по даден въпрос - никой в нито един момент не е оспорил нуждата, историческата необходимост българският цар Самуил да бъде увековечен в паметник. За пръв път от много време насам нямаше никаква драма относно личността, на която ще издигнем паметник. Дори напротив - и най-активните опоненти на фентъзи естетиката на новопоявилата се в центъра на София окосветеща статуя не поставиха въпроса "Защо паметник?" или "Защо сега?", а питаха "Защо грозен паметник?", "Защо там?".

Добрите новини свършват тук, обаче. Защото всичко, случило се след това, е огромно фиаско, най-вече за Столична община и за всички поддръжници на тази статуя със светодиодни очи.

Първо, бяхме поставени от повтарящите опорни точки (същите, които ги повтарят години наред по различни въпроси) в ситуация на странна дихотомия - или харесвате паметника и почитате Самуил, или не харесвате паметника и следователно, според псевдопатриотите, сте антибългарин, безродник, а оттам и соросоид. Всъщност обаче един факт счупи матрицата на плоското им мислене - tertium datur, т.е. трето е дадено, че и четвърто... Едни не харесват как изглежда, а нямат проблем с местоположението, а други пък тъкмо наопаки - много харесват как изглежда, но пък не намират местоположението за уместно. Трети нямат проблем с нищо друго, освен със светещите очи... и т.н., и т.н.

Всъщност, ако изобщо ще се мери патриотизма, е много по-патриотично да искаме един достоен, красив и непротиворечив паметник на цар Самуил, който успява да ни обедини дори със своето поражение и с драматичността на личната си история. Атанас Далчев казва:
"И българин съм не заради твойта слава
и твойте подвизи и твойта бранна сила,
а зарад туй, че съм безсилен да забравя
за ослепелите бойци на Самуила."

Наистина ли този паметник с гротескните си фентъзи очи е на същия този цар Самуил, който цял живот се бори с  империята на ромеите за запазването на свободата и независимостта на България? Нима това е паметник на достойния военачалник, който от уважение към българската царска Крумова династия не пожела да се окичи с цаската корона, докато не умря и последния й наследник? Наистина ли?

Паметникът, освен всичко, е поставен на странно място, с оглед на заобикалящата го културна среда. Ето какво казва по въпроса за процедурата за тоя паметник един от най-талантливите млади съвременни български творци, печелилият множество награди скулптор Кирил Кузманов:

"Във връзка с начина, по който тя бе проведена и мястото й на случване, многократно съм споделял притесненията си към хора, които са пряко свързани с този процес и от които е зависило едно или друго нещо в него, но тъй като самоувереността е присъща най-вече на глупака, само глупакът-политик, глупакът-управник, глупакът-инвеститор, глупаците-жури на "конкурс" и глупакът-автор на "паметник" може да има самочувствието и да си мисли, че да се натресеш между произведенията на Андрей Николов (Лъва от паметника на незнайния войн), Любомир Далчев (в частност Самуиловите войници) и византийска църква от VI век ("Св. София") е акт, който не представлява проблем и не съдържа в себе си цинизъм, безкултурие и кич." Към изброените от г-н Кузманов артефакти ще си позволя да добавя и паметника на Иван Вазов, Патриаршията, килията, в която е бил задържан Васил Левски и триизмерния образ на опълченеца, нарисуван от Мърквичка. И сред всичко това къде му е мястото на цар Самуил?

Също така бяхме поставени пред опорната точка, че щом една фондация е дала парите за тоя паметник, било нейно право да си реши как да изглежда, дори ако ще от ноздрите на статуята да излиза огън, защото "поръчва музиката тоя, дето плаща". Да, де, ама това би било валидно, ако човекът или фондацията разположат тази статуя в хола си или в градината на офиса си. Когато, обаче, става дума за обществено пространство, тогава според правилата на така мечтаната от всички ни демокрация, трябва да има широко обществено обсъждане, аргументи "за" и "против" естетиката и художествените достойнства на статуята, а и за нейното разположение. Следователно и тази опорна точка отпада.

Накрая, ясно е, че при всяка гражданска активност, независимо дали става дума за Борисовата градина, паметника на цар Самуил или пък непрестанните своеволия на главния архитект на столицата, винаги ще се появяват хора, които, изтръпнали от страх от лятото на 2013 насам, ще сипят лични хули срещу всеки, който си позволи да оспори авторитета им. Тези хора вече губят своите нерви и свалят маските една подир друга. Така например историкът Божидар Димитров си позволи да нарече "задници" всички несъгласни с начина, по който изглежда паметника, или пък с разположението му. Това е последната лоша новина в този текст - в България е пълно с хора, които са готови да лепят етикети и да превръщат един рационален въпрос в емоционален и да разделят българското общество, само и само да запазят авторитета си.

И все пак добрата новина е все така тук - всички ние нямаме никакво съмнение, че цар Самуил заслужава паметник. Всички ние сме обединени от идеята да почетем 1000-годишнината от трагичната смърт на този велик българин. И все пак е добре да си спомним, че не сме си взели поука от личната му трагична  история - предаден от брат си Арон, Самуил го убива заедно с целия му род, като Самуиловият син Гаврил Радомир лично се застъпва за братовчед си Йоан Владислав. По-късно Йоан Владислав убива лично своя спасител, за да стане цар, а България пада под византийска власт в следващите 167 години.