Една жена на 43

Аз съм на четиридесет и три.
Предпочитам да ги изписвам с думи, защото цифрите 4 и 3, строени една до друга, ми идват малко в повече - то си е почти половината на сто.
Принципно не си крия годините. Мои са си. Изживяла съм толкова много, докато те са се въртели, че са ми ценни. Гледам да изглеждам добре. Става ми готино, когато някъде ме нарекат „момичето". Напоследък така правят само лелката от плод-и-зеленчука (видимо над седемдесетгодишна), портиерът на блока (и той към шейсет) и изобщо наистина възрастни хора, с пенсионен стаж повече от моя работен до момента.

За такива като мен казват, че „не са първа младост". Всъщност не, така казваха, когато бях на трийсет и нещо. Значи сега и към втора младост не спадам. Чувала съм да наричат четиридесетгодишните жени всякак - застаряващи, лелки, депресантки, стари чанти, дърти парчета. Все още се смея, когато го чуя, но все повече не от сърце. Отдавна спрях да се подигравам на петдесетгодишните за техните топли вълни, тотална несъвместимост със съвременните технологии и отчаяните им опити да заличат следите на времето по лицата си. Когато прочета некролог на някой, починал на седемдесет, цъкам с език и казвам: „Ей, млад човек..." .

Дъщерите ми не ме разбират. За тях моите години са си много. Разбираемо е. Оня ден по-голямата, която е на цели осемнайсет, ме пита дали по наше време е имало видеоклипове. "По ваше време", каза тя и в очите й се четеше онзи изследователски интерес към праисторическите времена като при археолог на разкопки.
Сестра й, която е на дванайсет, се опита около рождения ми ден да ми направи комплимент, че изглеждам по-млада. „Е колко по-млада?", „Ами приличаш ми като да си на четиридесет....". Детето ми спести три години, дето и без това не ги уточнявам чак толкова.

Признах си всичко това не защото особено ме притесняват моите над-четиридесет-години. Все още гледам на тях с ирония, а и - честно казано - не се замислям много-много. Големият проблем е, че те притесняват всички останали. Притесняват българското общество като цяло.

Когато си жена журналист и си в своите четиридесет, спират да те канят в екипа на лайфстайл списания. Сякаш внезапно спираш да имаш лайфстайл. Предлагат ти работа предимно в домакински женски издания, където да водиш рубрики за градината, готварство, здравни теми, юридически съвети... Рубриките за секс - не. Все едно с четиридесетия рожден ден либидото панически те напуска, мъжете си плюят в пазвата против страх, щом те видят, а всичките ти сексуално атрактивни части на тялото са изсъхнали. Текстовете за съвременни-готини-градски-мацки, които си пишела преди, сега са поверени на младите колежки, щото ти вече нито си съвременна, нито си готина, нито си мацка. Евентуално си останала градска, ама и това не е много сигурно, защото колегите са забелязали, че все по-често ходиш да си прекопаваш градинката на вилата. Което си е неоспорим знак, че имаш вътрешната нужда да свикваш с пръстта.

Когато си жена над четиридесет, българските мъже, поне тези, с които ти би си легнала, започват все повече да те приемат като добра приятелка. Нищо, че самите те са към петдесетте. Не, че нямаш ухажори, но те са или отчайващо дебели, или дълбоко женени, или... абе винаги им има нещо.

На четиридесет една съвременна жена, та дори и средностатистическата българка, полага усилия, за да изглежда добре. Подхранва с мечтите си козметичната индустрия, спортува, събира се на вино с „наборки" и заедно се надъхват, че днешните четиридесет са новите трийсет. Може би по света е така, но у нас четиридесет са си четиридесет и за обществото това си е неприлично много, за да имаш претенции за каквото и да било.

Преди време споделих пред голяма и разнородна група от съвременни хора желанието си да родя трето дете. Хубавата част от реакцията им беше, че всички страшно ми се зарадваха. След това обаче някой се изцепи с въпроса на колко съм всъщност. Когато вдъхновено казах четиридесет и три, тълпата като по сигнал разочаровано въздъхна „еее...". „То след някоя и друга година ти е време за внуци", изказа се наскоро един особено деликатен роднина, щом ме видя да изхвърлям малко детско колело на боклука. Сякаш раждането на внуци ще спре всичките ми живи женски функции, ще ми забоде две куки за плетене в ръцете и ще ме отпрати в тъжната категория на българските баби.

Истината за 40-те обаче е съвсем различна. Тялото ти те слуша както преди, даже малко повече, защото си се сетила да му спестяваш някои неща. Въображението ти работи по-силно отвсякога, защото опитът те е научил, че всичко си има начин, само трябва да го намериш. Нервите ти може и да са по-опънати, но пък отдавна си спряла да се кахъриш, че някой не ти е звъннал, че друг те е изместил или че е трябвало да направиш това или онова. Философски си се научила да казваш, че си знаеш цената и практически се опитваш да я защитаваш.

Усилията ти са много повече, защото не искаш да изглеждаш безсилна. Работиш повече, правиш повече, но не по-големи компромиси, подредена си и можеш всичко. Ти го знаеш, те обаче - не. И няма начин да ги убедиш. На четиридесет обществото ти определя следната мисия - да доизживяваш. Дори приятелките ми започнаха една по една да го вярват - на всяко второ изречение лепват по едно „...ми то на моите години..." или „...абе на нашата възраст...". Постепенно спират да правят неща, говорят за къщи, в които щели да се преселят, за да живеели добре „младите", а „младите" често още не ходят на училище или акат в памперси...

Аз съм на четиридесет и три. Навършени. Казвам се Мария Касимова-Моасе и отказвам да се предавам. Ще трябва да ме търпите, докато ме налегне старческата деменция. Има-няма още толкова години, на колкото съм в момента.

Фотография Васил Танев