Евтаназия.bg

Един от най-добрите ми приятели е англичанин на име Гари. Той е доста забавен, дори леко „луд" (все пак е фен на Милуол). "Може би затова и работи с луди", подметна веднъж един българин, дошъл за малко в Лондон, когато си говорехме за Гари. Сънародникът ми явно смяташе, че е доста забавен, с остро като рапира чувство за хумор. Ха...ха. Мдам, само дето аз не бях казал нищо такова, а просто бях споменал, че приятелят ми работи с "хора с увреждания". Което няма нищо общо с луди. По този случай му разказах как веднъж помогнах на Гари да заведем едно семейство, мъж и жена, и двамата със синдрома на Даун, на мач на Арсенал. Мъжът беше в инвалидна количка, а жена му припкаше весело наоколо. Да, тя говореше леко заваляно и двамата се стъписаха, когато им пристигна пощата, не смеейки да си я отворят сами, но освен тези две неща, за целия ден, който прекарахме заедно, не ми направи впечатление да са "луди". Мъжът дори ни караше да бутаме количката му тичайки по един наклон и си умираше от кеф, сякаш е на шейна. Това бяха едни от най-симпатичните и душевно силни хора, които някога съм срещал и не го казвам със снизходително съчувствие.

Луди не ми се видяха и останалите хора (в България бихме ги нарекли подигравателно "пациенти"), които Гари постоянно водеше на наши концерти там, на партита в къщата, или просто в съседния пъб. Да, всеки имаше по някоя и друга особеност и вероятно са били на конкретни хапчета, но когато бяха там, сред така-наречените нормални хора (доста от които също са на хапчета или някои други субстанции), те се държаха съвсем окей и бяха естествена част от социалната ни група. Никой не ги дискриминираше, никой не ги гледаше странно.

Това е защото в страни като тази на Гари за хората с увреждания се полагат повече от адекватни грижи. Всеки от тях си има по един придружител, който ги води на кино, на мач, на театър, на кръчма и дори на публичен дом, ако пожелае. За всичко това пари отпуска държавата - не охолни суми, но достатъчни. Прави се всичко възможно тези хора да бъдат интегрирани в обществото и резултатите са убедителни.

Тук, в България, явно нямаме такива проблеми. Ние сме бодра и здрава нация. "Велики сме", както казва един наш боксьор. Явно толкова велики, че у нас хора с увреждания просто няма. Или ако има, то доказателствата за съществуването им са много оскъдни. Не ги виждаш по улиците, нито в парковете, да не говорим за заведения или другаде. Достъп за инвалидни колички, например, няма на повечето места, а общественият транспорт предлага такъв само в по-новите модели рейсове, трамваи и тролеи, но аз никога не съм виждал някой да се възползва. Това е защото хората с увреждания у нас са Невидими. Или може би още живеем в 30-те години на миналия век и са били подложени на евтаназия.

"Бе пари няма бе, хората няма какво да ядат!" С това разплакано обяснение обикновено ме репликират по темата моите сънародници. Не, напротив, пари има. Има за всякакви безсмислени идиотщини и идиоти, пари има. А повечето хора, освен да се тъпчат по цял ден, друго не правят. Поне това показват Facebook статусите им, ежедневно илюстровани с фотографии на манджите, които предстои да изплюскат за обед или вечеря. И вчера, когато беше международния ден на хората с увреждания, пак бяха същите.