Грехът да си учтив

Провинциална община, понеделник, някъде около десет сутринта. Влизам директно от тротоара в голяма зала с гишета. Точно пред мен е първото. Изглежда като Информация, защото е почти кръгло и има достъп от всички страни. Единствено на него не пише нищо. В центъра му, като току-що израснала самотна маргаритка, стои жена на около петдесет, с къса коса и големи очила. Не виждам обичайната табела "Тук НЕ Е информация". Затова пристъпвам, усмихвам се колкото е възможно по-ведро, превключвам на най-бодрия си тембър и проронвам: "Извинете, че ви притеснявам, госпожо, сигурно съм сто и първата, която ще ви попита, но бихте ли ми казали къде се намира информацията?"

В първите секунди малката кротка женица дори не вдига поглед. Замирам в предчувствие за буря. С твърд яд служителката изкрещява: "Оххх... Знаете ли колко ми е омръзнало да влизат тука и да ме питат едно и също нещо?! Ами, вижте си гишетата и си отидете направо там, бе госпожоооо! Какво се правите на..."

Кипва ми. Следва скандал, който вдигах и в който се усмихвам и говоря на „вие". Сигурна съм, че въпреки него до ден днешен въпросната общинска служителка ненавижда всеки,  дръзнал да влезе в периметъра на гишето й, съвестен гражданин.

Моята общинска история е само малка глава от огромния многотомник, наречен  „българска намусеност". Както каза един мой приятел французин, българите не са свикнали на учтивост. Тя ги притеснява и изнервя. Прословутата нашенска подозрителност към всичко и всеки така плътно е завзела общественото ни поле, че дори обикновеното "добър ден" ни кара да пресмятаме наум - "Защо добър ден?... И какво толкова му е доброто?... И тоя какво иска да каже с това "добър ден"? Как точно го каза?..."

Любезността в българската традиция се приема за преструвка и нечестен начин за постигане на користни цели. Имам един познат, чийто прякор е Мазния. Лепнали му го, не защото наистина е мазен тип, а защото като дете бил учтив - поздравявал съседите от кооперацията, помагал на възрастните дами да си занесат торбите до вкъщи, бил мил и питал случайни хора в асансьора как са. За българина това е твърде подозрително. "Моля", "ако обичате" и "извинете" са изрази за слаби и беззащитни хора. За лузъри, не за корави мъже.

Мисля си, че няма друг народ освен българския, в чийто език да има толкова много думи, изразяващи едно просто действие - усмивката. Хили се, лензи се, озъбва се, подхилква се, кикоти се, лиготи се - всичките с леко подигравателно отношение. Да се усмихваш у нас означава да се правиш на някой, който не си. Да се преструваш. Да се подмазваш. Да се опитваш да се харесаш и да скриеш нещо. Усмихнатият човек е опасен, защото никога не знаеш какво ти е замислил - кой се смее току-така, в края на краищата.

Българите приемат начумереността като форма на сериозност и достолепие. Колкото по-намусен е един шеф, толкова по-сериозен и отговорен е неговият бизнес. Колкото по-кисела е една служителка или продавачка, толкова по-съвестно си гледа работата. Цената на труда е правопропорционална на сърдитото изражение и обидено поведение на този, който го извършва.

Сюжетът с намусената лелка в общината все пак завърши с усмивка. Моята. Твърдо реших да отстоявам политиката си на учтивост и да се опитвам да я прилагам. С нея на уста продължих да си издирвам гишето, намерих го и в крайна сметка обезоръжих лошото настроение на служителката там. Оказа се податлива и се усмихна на моето "Много ви благодаря, че бяхте толкова мила!". Когато й пожелах приятен ден и си тръгнах, тя превключи. Закачи си сърдитото лице, притеснена, че е била твърде много любезна, сложи си очилата и изкрещя към чакащите: "Който е наред да идва!"

Автор: Мария Касимова-Моасе

А на златотърсачките им е простено.