Хъшовете в Кьолн

Преди време ми се случи нещо много противоречиво. От една страна емоционално и хубаво, от друга странно. Необяснимо и..., и аз не знам как да го определя. Бях на гости на българска общност в Германия. Или по-скоро опитите на двама братя и съпругата на единия да създадат такава. Защото българинът е единак. В родината си и извън нея. Той успява да се внедри бързо във всяка една среда и ситуация, именно благодарение на това, че е единак. Не иска да е част от общност. Комунизмът го е научил, че сам се справя най-добре. Няма нужда от други, защото най-много да трябва да дели нещо, а той не иска. Не иска да дели нищо. Защото дълго е нямал. И не е научен да има. И никога няма да се научи. Защото има комплекси. И затова го играе сам. С нокти и зъби. Драпане и бой. До победата. И затова, когато някой опита да го приобщава към нещо или някого, той гледа под вежди. Строго. И недоверчиво. И се съмнява във всекиго. И всичко.

Българинът навън е като българинът тук. Дори на квадрат. Той плаче за България. Отново на маса. Той милее за родина и роднини. На маса. Той не иска да се върне, защото няма бъдеще в родината си, но не го е потърсил тук. Не е мръднал гъза си на сантиметър да направи нещо, но това е друга тема. Много дълга и противоречива. Оставям я, не искам да съдя хората, които търсят живота си навън. Те са прави. Защото тук пазарът е малък, възможностите много скопени и по-добре да се реализираш качествено някъде, където ще те оценят. В това няма никакъв спор. Живеем един живот. Но мен ме боли, че това, което видях навън е същото, което ежедневно виждам тук. Все едно да си българин е диагноза, а не привилегия. Не характеризирам диагнозата. Не съм лекар. Българинът е българин. Навсякъде. Той плаща данъци като пич, когато е в чужбина, защото държавата му дава да бъде там и той има респект пред нея. Тук няма държава. Демек, няма българи. Явно. И затова тук респект няма. Но по-интересното е, че когато се съберат повече българи на едно място винаги избива този тарикатлък, това желание за надмощие на отделни индивиди, това биене в гърдите тип „булгар-булгар" и като цяло избива българщината. Отвсекъде. И ти е мило и родно. И ти е неприятно и същевременно познато.

Много се обърках след срещата си с тези българи. Някои от които учили и после останали, но в по-голямата си част бачкатори, които са търсили хамалското си препитание навън. За по-добри пари. И, слава Богу, са го намерили. Не мизерстват, плащат си данъците, проронват по някоя сълза за България, но няма да се върнат. Щот' няма смисъл. Тук нямат работа, а там им плащат в евро. Интересно ми е, дали като ни приемат в евро зоната, някои ще се завърнат. Защото вече да си хамалин и там и тук ще се плаща еднакво. Може би, разбира се.

Тук опростачването и пошлостта са повсеместни. Те победиха. Няма какво да си го местим от единия в другия. Това е факт. Плачевен или не, това е истината. Не зная дали е поръчано от някого, дали е плод на дългогодишна разработка или случайно стечение на черните обстоятелства, но това е реалността. Няма как тук да има култура. Тук е трудно да се роди Анди Уорхол. Тук е родината на Анди Калайджиев Уорхол. Това е поп-културата тук. И не е виновна фамилията. Тя е просто пример. Или прост пример. Разхождайки се покрай музеите в Кьолн си дадох реална оценка, че в момента България няма какво да я дръпне напред. А напред дърпа култура, спорт или наука. Няма как да има произведения, които да ни карат да се гордеем или плачем над тях. Не се връзва. Защото творецът е като гъба на всичко, което се случва около него. И не виждам как може да се роди Вапцаров или Лилиев в общество, което пие, друса кючеци, няма никакви ценности, вярва на хороскопи, рептили, банковото дело му се разяснява от баскетболист, а първа новина може да е импровизирана сватба на човек с наднормено тегло от провинцията. Спорт няма, защото България е невероятна държава, която е по-склонна да влага пари в НОИ да изплаща пенсии на пенсионери и инвалиди, отколкото да строи съоръжения за спорт навсякъде, за да може тази нация да е здрава.

Не знам дали има рецепта за промяна на това съзнание. Да се прояви малко повече лична отговорност и самочувствие. Не знам как да накарам хората да си повярват и да работят. Не знам дали изобщо нещо може да се направи. Затова и не давам рецепти за справяне със ситуацията. Просто не съм убеден, че вече може да се започне от някъде. И че има някой, който може да го започне. Аз не мога. Твърде малък съм. Не като възраст. Просто съм мъничък. Тези навън няма кой и как да ги върне обратно. Те не искат. Засега. А тук няма кой да започне промяната. Наистина няма кой. Съжалявам, че като никога се разпрострях надълго, но ви казах, че се чувствам доста объркан след като се видях с хъшовете в Кьолн.

Фотография Васил Танев

Защо българинът охка толкова много?

Роди ме, мамо, българин, па аз сам ще се нервирам