Жив или мъртъв

Живеем в паралелен свят. Имаме лична карта, на която пише пол, години, ръст, цвят на очите, местоживеене и прочее. Според личната карта аз съм висок 1.80, със сини очи и на 32. И това е така. Но в интернет мога да съм 1.95, със светлокестенява коса, сини очи и на 25. Да се гмуркам и да скачам с парашут. Мога и да съм жена. Ако искам. Имаме паралелен живот, и това е факт.

Изобщо не ме интересува кой за какво се представя в нета. Като цяло социалните мрежи са прекрасно място за спестяване на средства и време за разговори с хора, които иначе не са ти под ръка. Като цяло нета си е неизчерпаем извор на информация. Като цяло нета си е място на анонимчиците. На комплексарите, на които не им стиска да общуват очи в очи. И това е положението. Нито аз съм го измислил, нито мога да го променя.

По-интересното е как се променя въпросният свят, след като си отидем от настоящия. Този, който ни е по лична карта. Какво се случва с всички тези профили, никнейми и прочее идентификационни средства в глобалния паралелен свят. Защото само си помислете, че когато един човечец, редови потребител, приключи - по една или друга причина, краткия си земен път, то в интернет той продължава да живее. Докогато не прецени системният администратор и профилът му не бъде изтрит. А това е почти невъзможно, защото в новите социални мрежи никой не трие профила ти ей така. Профилът ти си стои. Докато го има сървъра. Бог да поживи сървърите. Те, милите, нямат душа, но в техните платки има хиляди души. Мъртви души. И те си остават там. Завинаги.

Преди време попаднах на нещо, което много ме стресна. Бях на погребение и след около седмица видях, че човекът, когото погребахме, е регистрирал някакви снимки в нета. Гледах като опулен дълго време и ме беше страх да проверя за какво точно става въпрос. Съвсем искрено говоря. Просто ме беше шубе да цъкна. И някак свръхестественото се оказа суперестествено. Просто вдовицата му решила, че е хубаво да осветли близките опечалени с последните усмихнати спомени на покойния си съпруг, запечатани на дигитален носител. И бе постнала няколко от тях. Усмихнати. Красиви. И през неговия профил. Така, както си стоиш спокойно, получаваш съобщение, че един мъртвец се е сетил за теб. Откъде да знам аз, че тя, разбираш ли, имала неговата парола за достъп. Ей такива ми ти работи. Мъртви работи.

И ако това е простичък пример за абсолютната странност на ситуацията, то какво се случва с хилядите профили на хора, които си отиват днес, утре, вдругиден. Какво се случва с тях. Остават да живеят. Докато реши администраторът. Явно фейсбук е едно пълно с некролози място. За което никой не подозира. И ако до този момент разни напечатани лица срещаха погледите ни от спирки, стълбове, фасади и витрини, то вече тяхното място е в интернет.

Не се притеснявайте, ако в скоро време някой ви предложи да посетите първото виртуално гробище. Към фейсбук. Амин.

Фотография Васил Танев