КПСС

Отново е зима и е студено (да, зима е щом има сняг). Краката са ми ледени и макар, че съм със суитшърт в леглото, търкам стъпалата си едно в друго, за да се стоплят, а не обичам чорапи... не и в леглото... Суитшъртът ми е голям, защото не е мой. На бившето ми гадже е, в бързината да се изнесе остави някои неща. Аз пък не тая лоши спомени за него, защото...

Отново беше есен, а аз се бях завърнала от едно доброволно отшелничество и тъкмо бях сътворила „Моля ви, спомнете си как се чука...“ (МСКСЧ) и изобщо есента ми действа като афродизиак. Казах си, че това така не може да продължава и реших да приложа дзен-техника, като визуализирам това, което искам. Така и така вече имате лошо мнение за мен, та ще си призная, че тогава просто имах спешна нужда от: нещо първично, истинско, КПСС (косми, пот и… сещате се...). Ей, така нещо мега мъжкарско, тъмно, небръснато, първично и... стоплящо най-вече.

Понеже със Съдбата не винаги сме в конфликт след броени дни ми сервира на тепсия въпросната комбинация. Той актьор, аз емоционална - нещата се случиха като на филм. Беше малко по-слаб и дребен за вкуса ми, но да съм искала повече. А тогава и това ми стигаше и така на шега и майтап близо година несериозната връзка продължи доста задоволително. Разцъфнах, черните кожени панталони ми стояха убийствено, приятелките ме питаха каква е тази диета, а аз свела поглед тихичко отговарях: „Три пъти на ден...“ Сега, малко съм се изхвърлила, май, но два пъти не му мърдаха. Сутрин още щом отворех очи, отварях и..., а понякога нямаше нужда да отварям очи. Не човек, а машина – винаги готов. Естествено много хубаво не е на хубаво. Тоя човек все беше съгласен с мен, с всичко, това понякога е ужасно скучно и аз се постарах да не е. То... тая работа не е като оная работа. В момента, в който трябваше да замина за няколко дни извън града, пичът се изпари. Разбирам го. То на мен понякога ми иде да избягам от себе си... Поплаках около три седмици, боядисах си косата в черно, вдигнах цигарите на три кутии на ден и зачестиха срещите с приятелки... Веднъж бяхме пийнали повечко и тя ме пита: „Добре де, какво толкова ти липсва?“ Аз събрах дланите си в юмруци, сложих едната на масата вертикално, върху нея другата, погледнах я и изплаках: „И още малко отгоре...“ После се отплеснахме на тема Алфа-мъжкари и в дискусията се родиха заключения, които дори аз не мога да напиша...

Така де, да видите, че не съм лоша. Освен това момчето рисуваше и сега, когато съм ядосана и режа моркови в кухнята от време на време поглеждам към една от картините му – огромна червена чушка... Сърце не ми дава да я сваля.

Докато пишех това в 1 часа през нощта на ръка в леглото ме домързя да изписвам всичките косми, пот и... така изникна познатото КПСС. Какво ли не се ражда в дългите самотни нощи на брюнетките (отново съм брюнетка, да! Повече ми изпъкват очите, белким някой се върже...)

Сега пак е зима, не иска да си тръгва, краката са ми студени, какво ли да си пожелая... Някой с енергията на 30-годишен, с акъла на 40-годишен и мъдростта на 50-годишен или трябва да са поотделно? (само моля без актьори, художници и китаристи)... Ми не е честно всичко това да са различни мъже, аз как мога да съм 100 в една? А дали не е време за любов? Оф, тази пролет няма ли да дойде най-после?

Mila Sum

 Когато е Арт, ама не съвсем.