Квота любов

icon
Sofialive.bg

В последните 15 години няколко пъти в публичното пространство се появява въпросът за квота за българската музика в държавните, или направо - във всички медии. Понякога повдигнат от институции като Мюзик Аутор, понякога от политици, понякога - от самите музиканти. В зората на поп фолка, в истерията по румънското евродиско, в изненадата, когато българска песен се оказа хитът на годината. Като балон с въпросителна, който само чака някой отново да му вдъхне малко въздух под налягане. Ето и опростена схема на разговора:

Някой си: Трябва да има квоти българска музика! Така ще спасим българщината! Така е във Франция, Канада, Австралия...
Радио директорите: Ние си имаме формат! Никой не иска да слуша нискокачествена българска музика! Това е свободен пазар, ако правехте нещо качествено, самите хора щяха да искат да ви слушат.
Музикант 1: Ние правим качествена музика, ама не я въртите.
Музикант 2: Ако хората знаеха от вас за нас, щяха да искат да ни слушат.
Музикант 3: Добре, ще почна да правя това, което вие определяте за качествено - денс хип-хоп и румънско евродиско! А сега защо не го въртите?
Музикант 4: Дреме ми за тъпите ви квоти, записах песен с голям спонсор, сега няма как да не я въртят, без значение дали е пълно малоумие или супер силен хит.

И така балонът се раздува и спада... За мен въпросът за квотите винаги е бил израз на соц-безпомощност. Това убеждение се потвърди в последната седмица, когато открих изчерпателен архив на политическия дебат и медийното му отразяване - от времето, когато законите за квотите влизат за гласуване в европейските държави преди точно 20 години.

Доводите „за“ и „против“ са абсолютно еднакви. Американската филмова и музикална инвазия съществува навсякъде отдавна. Но ние продължаваме да дъвчем темата с антиглобалистки аргументи, при условие че музикалната индустрия се промени изцяло и проблемът на българската музика според мен е съвсем друг.

Да подкрепим българската музика
Привидно всичко изглежда нормално. Имаме естрада и поп звезди от 90-те. Вечните им хитове често са в радиостанциите и по БГ Радио, а изпълнителите са канени да коментират всякакви теми в разнообразни телевизионни предавания.

Имаме поп, хип хоп и млади изпълнители от риалити формати и големи лейбъли (Монте мюзик и Вирджиния Рекърдс), които съставляват 99% от българската продукция на гледаните музикални телевизии и слушаните радиостанции.

Имаме и поп фолк, разбира се, който освен в специализираните медии, е от сутрин до вечер във всички телевизии и преса.


И тук започват аномалиите. От четирите рок радиа единствено Z-Rock ежедневно пуска най-големите български рок групи от последните 20 години (Уикеда, Остава, D2, Gravity Co., БТР, Babyface Clan). Телевизиите и по-големите радиостанции почти напълно абдикират от идеята за ротация и най-доброто, което може да се случи, е три до пет минути представяне в някой сутрешен блок или вечерно шоу. В същото време тези групи (заедно с Ревю, Хиподил, Last Hope, Odd Crew и много други) вече повече от десетилетие са най-успешно концертиращите български артисти (бих казала в пъти по-успешни от който и да е поп певец), с голямо количество качествена аудио- и видеопродукция, която остава тотално скрита от масовата аудитория.

Да влезем още по-дълбоко. Ако Миленита и Nasekomix по някакво странно стечение на обстоятелствата са над повърхността, какво се случва с групи със силна фен-база като Bluba Lu, Help Me Jones, Rubikub, Mental Architects, Tri-O-Five, The Barbarones, Mazut, Roots Rocket Band, които не влизат в никой медиен формат?

А къде въобще са проектите, които в момента имат безспорен успех на международната сцена, нови албуми и клипове и постоянно пълни концерти у нас и в чужбина като Ева Квартет, Bulgara, Теодосий Спасов и Бalkansky, Оратница, Kottarаshky?

Наскоро една поп певица ме попита: „Има ли шанс някоя моя песен да се завърти по City и The Voice?" Отговорих й честно. След това ме попита: „Добре, какво сега трябва да направя - хип хоп дует с Криско ли?". Честният отговор на това би бил: ако държиш да си по MTV, правиш дует с Pharell (примерно); ако искаш да си по The Voice, правиш с Графа, Били Хлапето, Криско, Килата или който там. Ако искаш да правиш турнета, се продаваш на Live Nation; ако искаш да си известен, участваш в риалити предаване у нас и това вдига с 1000 лева цената ти за участия....

Понякога е толкова просто.

Не мога да изброя колко пъти съм стояла в антретата на разни радиа с дискове на адски качествени поп и рок артисти с амбицията да убедя за 20 секунди някого, че тази песен става, че трябва да й се даде шанс. Рядко се получава. По-интересното е, че повечето от тези артисти в крайна сметка станаха популярни. И сега и без да разнасям дискове, ги въртят по всички медии...

Какъв е пропусквателният режим в тесния коридор, определян от медийните директори като „интересно и качествено"? Кой казва, че група или музикант с пълни концерти, хиляди фенове и международен успех не става за показване и е безполезен пред поредното кухо интервю с поп фолк певица?

Да, винаги ще има мейнстрийм и ъндърграунд, но медийната бариера между двете у нас ми се струва нереалистично висока. И ако пазарът (едно оправдание, което винаги е под ръка) не е аргумент за това, каква е причината?

За какво му е на някого да подкрепя българската музика
В началото на мандата си Вежди Рашидов обяви, че приоритети за него са да съхранява културата, да превежда Антон Дончев на много езици и да строи музеи. Не мога да изброя колко правителства преди него не можаха да измислят дългосрочна стратегия за културно развитие на страната. Бих искала да чуя български музикант с международен потенциал, който е подкрепен от държавна институция със справедлива отворена конкурсна процедура да се развива и да представя страната ни по международни борси, фестивали и форуми. Не, въобще не казвам, че държавата трябва да дундурка изкуствата. Но спортът, културата и туризмът все пак са неща, които би трябвало да са приоритет, особено за последните няколко десни популистки правителства.

Вместо това българската музика не само няма стратегия за дългосрочно развитие - тя въобще не е на картата на политическите интереси. Лесно е да кажем, че причината е преходът, кризата, безхаберието на директорите на медиите или чалгата. Но българските политици представляват българските граждани. Тогава кой всъщност няма интерес?

НЕ на квотите
Още в средата на миналото десетилетие става ясно, че квотната система е като антидепресант - слага лепенка на мигащата лампа, успокоява за малко, но не лекува, а често дори вреди на естествения процес.

Повечето сериозни независими изследвания на квотната регулация, на които попаднах, се успяват категорично да измерят доколко тази система изобщо помага. Например, дори когато 50% от квотата е за нова музика и дебюти, парите отиват при мейджър лейбълите, а малките инди групи остават вън от ротация. Оказва се също, че квотите слабо влияят на продажбите. Често продукцията на нова музика рязко пада след по-малко от пет години, предизвиквайки недоволството на радиостанциите. Повечето страни, въвели квотите в края на 90-те и началото на миналото десетилетие, ги намаляват почти наполовина, преди да са изтекли и десет години. Логично е да сме скептични. Каква обаче е алтернативата?

Квота любов
Преди 20 години единственият шанс да въртят инди изпълнителя X по радиото, е договор с мейджър лейбъл. Сега изпълнителят Х може сам да си направи радио. На фона на ситуацията у нас, май трябва да си направи радио.

Да, в България е трудно да се занимаваш с музика. Всъщност, навсякъде е.

Трябва да правиш качествен продукт, да имаш необходимата инвестиция за добър микс и мастеринг, да изграждаш всеки ден фен база и постоянно да комуникираш с нея. Да не спираш да търсиш мениджър, букинг агент и PR, които вярват в теб. Да измисляш нови и нови идеи за промоция. Да правиш повече концерти, песни, да търсиш начини да ги издаваш и да снимаш видеоклипове. Да издирваш спонсори и корпорации, които те подкрепят.

Музиката е за смелите. Ако не вярваш, че има смисъл, по-добре не го прави.

Квотите българска музика биха били тор под немощно растение - ще помогнат донякъде, но не и за истинските проблеми. Органичният естествен растеж е най-сигурният начин за устойчиво развитие. Щом мислиш, че си струва, копай и поливай. И ще цъфнем на правилния път. Ако такъв въобще съществува.

Фотография Васил Танев

Крачи към позитивната енергия с всичко друго, само не и с остри обувки